Мечът на Ликтора [bg]

Минала година и Жабок вече можел да стои прав и да прави по няколко крачки. Една вечер дърварят и жена му седели до малкия си огън на една горска полянка в дивите земи и докато жената на дърваря приготвяла вечерята, Жабок се приближил голичък до огъня и застанал там, като се топлел на пламъците. Дърварят, който бил грубоват, но добър човек, го попитал: „Харесва ли ти?“, и макар никога да не бил проговарял дотогава, Жабок кимнал и казал: „Червено цвете“. В същия миг, казват, Ранна пролет се размърдала неспокойно в леглото си на планинския връх отвъд бреговете на Ърт.

Дърварят и жена му останали удивени, но нямали време да поговорят за това, нито да прилъжат Жабок да каже още нещо, нито дори да поговорят как ще се похвалят на овчаря и жена му, щом ги видят. Защото миг по-късно на полянката се чул ужасен звук — онези, които са го чули, казват, че бил най-страховитият звук в света на Ърт. Толкова малко от чулите го са оцелели, че той си няма име, но е нещо като жужене на пчели и нещо като звука, който издава котка, ако котките бяха големи колкото крави, и нещо като звука, на който най-напред се учат гласохвърлячите — гърлено жужене, което сякаш идва отвсякъде едновременно. Било песента, която пеят смилодоните, когато допълзят близо до плячката си, песента, която плаши дори мастодонтите, до такава степен, че често хукват в грешната посока и биват намушкани изотзад.

Всесъздателят сигурно познава всички тайни. Той е изговорил дългата дума, която е нашата вселена, и малко неща се случват, които не са част от тази дума. И така, по негова воля, една могилка се издигала недалеч от огъня, там където в най-древни времена се намирала велика гробница. И макар бедният дървар и жена му да не знаели нищо за това, два вълка си били построили дом там, къща с нисък покрив и дебели стени, с галерии, осветени от зелени лампи, спускащи се сред разрушени мемориали и строшени урни, иначе казано, къща, каквито вълците обичат най-много. Там вълкът осмуквал костния мозък от бедрената кост на един корифодонт, а вълчицата, неговата жена, кърмела вълчетата си.

Чули те песента на смилодона и го проклели на Сивия език, както вълците могат да проклинат, защото по закон никой звяр не може да ловува близо до дома на друг хищник, а вълците са в добри отношения с луната.

Когато изрекли дългото си проклятие, вълчицата казала:

— Каква ли плячка може да е това, която Касапина, този глупав убиец на водни коне, е открил, когато ти, о, съпруже мой, който надушващ гущерите, подрипващи по камъните на планините отвъд Ърт, се задоволяваш да ръфаш някакъв си изсъхнал кокал?