Републиката на крадците [bg]

— Ах, госпожо страж, толкова се радвам да видя, че сте намерили двата пакета, които бях загубил! — каза Окови. — Вие сте образец на ефикасността, прекрасна жена, дар от небесата. Моля, позволете да ви стисна ръка.

За трети път в рамките на няколко минути монети бяха изсипани в ръката на вече напълно онемялата жена страж. Размяната беше по-бърза и гладка от тези на двете деца, Локи я видя само защото го държаха в правилната позиция, но видя и нещо малко, скрито в ръката на Окови.

— Ами… аз, такова, господине, аз…

Окови се наведе към жената и бързо прошепна няколко изречения в ухото ѝ. Още преди да е свършил, жената внимателно остави Локи на земята. Без да знае какво друго да направи, той се премести и застана до Сабета, придобивайки често упражняваната физиономия, която целеше да излъчва пълна невинност.

— Аха! — рече жената страж и попълнението на Окови се присъедини към първите две, които вече бяха в дрехата ѝ.

— Точно така — каза Окови, усмихвайки се. — Дванайсетте да ви посветят и добрите дъждове да ви следват, мила госпожо. Тези двамата няма да ви притесняват повече.

Окови ѝ помаха жизнерадостно (а жената страж му отвърна също толкова весело), после се обърна и насочи Локи и Сабета към източния край на площада, водещ към широка платформа, от която можеше да се наемат пътнически лодки.

— Какво се случи с малките ти помощнички? — прошепна Окови.

— Казах им да изчезват, когато тръгнах след жълтодрешковката — отвърна Сабета.

— Добре. Сега млъкнете и се дръжте нормално, докато наема лодка. Най-добре ще е да сме навсякъде другаде, но не и тук.

Всички гондоли наблизо отплаваха или преминаха край тях с изключение само на една, която бе завързана на кея. В нея искаше да се качи богаташ на средна възраст, който вече вадеше монети от кесията си. Окови спокойно го подмина и махна на гребеца някак странно, като каза:

— Ами… Съжалявам, че се забавихме. Страшно бързаме да стигнем до приятел на наш приятел, а мисля, че тази лодка е точно такава, каквато ни трябва за целта.

— Най-добрата лодка, господине! — Гребецът беше млад и слаб, с кафяв тен с цвета на конски фъшкии, а брадата му бе пясъчноруса и стигаше до средата на оцапаната му туника. В брадата бяха вплетени толкова много талисмани от сребро и слонова кост, че когато мъжът мърдаше главата си, дрънкаха. — За голямо съжаление, господине, това е джентълменът, когото чаках.

— Как така си го чакал? — Мъжът се спря да брои монетите и го изгледа втренчено. — Та ти току-що акостира!

— И все пак имам по-раншен ангажимент и това е той. Сега ви моля да…

— Не, не, аз ще взема тази лодка!

— Съжалявам, че се налага да ви поправя — каза Окови, показвайки, че в крайна сметка той наема гондолата, защото качи Сабета на борда. — И все пак трябва да ви обърна внимание, че тази лодка е собственост на младежа с греблото.