Републиката на крадците [bg]

Мили богове, Сабета го беше надхитрила още преди да се събуди тази сутрин.

„Все още не — промърмори той, отчаяно оглеждащ района за нещо, което да може да му помогне. — Не, не още.“ Лекото му притеснение да не изгуби, бе прераснало в пропит с пот ужас не просто да не изгуби, а да не се провали чак в такава поразителна степен в първия двубой с момичето, заради което, в желанието си да го впечатли, би погълнал нажежени пирони. Това не просто щеше да го смути, това щеше да убеди Сабета, че той е просто едно малко момче, което изобщо не струва. Завинаги.

В крайна сметка това, което го спаси, не бе неподражаемото му вдъхновение — спасиха го старите му рефлекси на „дразнител“, подмолните, груби методи, които бе използвал, за да създава неразбории на улицата още в дните си в Хълма на сенките. Едвам осъзнавайки какво прави, той се хвърли на колене към близкия парапет на моста, а бронзовите му копчета бяха само на няколко сантиметра от камъка. Напрегна всички сили и се направи, че повръща.

Локи се закашля — малка прелюдия преди отвратителната симфония.

Звуците бяха изпипани, никога не е бил толкова убедителен. След това се изправи на парапета с трепереща ръка. Това винаги работеше; възрастните винаги се хващаха. Тези, които бяха отвратени, отстъпваха с още три крачки встрани, а тези, които му съчувстваха, почти се разтреперваха.

Той хвърляше бързи погледи наоколо, докато стенеше, трепереше и се правеше, че му се гади. Възрастните минувачи го заобикаляха отдалече с типичната за богаташите бързина — нямаше полза да помогнеш на нечий болен слуга или момче за всичко. А що се отнася до облечените му в червено противнички, всички те бяха спрели, колебливи като забулени привидения. Да се приближат към него сега, би било подозрително и опасно, а ако седяха там като статуи, със сигурност щяха да привлекат нежелано внимание. Локи се зачуди какво ли ще направят, знаейки, че едвам е успял отново да излезе от патова ситуация, но това със сигурност беше по-добре, отколкото да позволи капанът им да щракне.

„Просто продължавай да се правиш, че ти се гади“ — прошепна той и така и направи — дотук планът сигурно беше най-лошият, който някога бе измислял, но някой друг трябваше да направи следващата крачка.

— Какво става? — прозвуча властен женски глас. — Обясни ми, момче!

Жената, притежателка на другия глас, както се оказа, беше с жълто наметало с цвят на горчица, каквото носеха градските стражи.

— Не можа да задържиш закуската си, а? — тя подритна Локи с върха на ботуша си. — Виж, просто се премести и продължи да си повръщаш в края на моста.