Знакът на жрицата [bg]

— Евин каза, че тези разбойници са носили наметала на клана Ская — рече Килиан. Аз не му повярвах. Ская не биха нарушили мира между клановете по този начин, казах си аз. А и кой може да различи в нощта черно и синьо? Но явно е бил прав.

— Нека видим. — отвърна му Салан на своя цветист планински диалект. Но изглеждаше мрачен и притеснен и си спомних как бе отказал да се намеси в делата на друг клан, дори когато си мислехме, че някой от Лаклан бе направил засада на майка ми.

— Какво ще стане, ако е някой от Ская! — попитах аз шепнешком Барутлията. — Просто ще си тръгнем обратно към вкъщи?

— Не знам — отвърна ми Барутлията.

Поехме по следата с възможно най-бързото темпо. На сутринта стигнахме каменната могила, което означаваше, че вече се намирахме на територията на клана Ская. Салан спря жребеца си.

— В случай, че продължим напред — рече той, — искам всеки от вас да ми обещае нещо.

— Какво? — попита Килиан.

— Искам да ми обещаете, че няма да използвате меч, нож или лък срещу някого, освен ако не ви кажа.

— Кой те е провъзгласил за наш водач? — изръмжа един от мъжете сърдито.

— Мълчи, Вал — спря го един от другите. Никой друг не каза нищо. Никой не беше провъзгласил Салан за водач. Той просто бе такъв и дори и сърдитият Вал го знаеше.

Понякога завиждах малко на Салан и ми се искаше да приличам повече на него.

— Е, Килиан — каза Салан. — Обещаваш ли?

Килиан кимна.

— Да — каза той. — Обещавам.

Салан попита всеки един от нас — дори Барутлията и мен. Всички казахме „да“. Едва след това навлязохме в земите на Ская.

Имах чувството, че някой изведнъж бе махнал с вълшебна пръчица и бе накарал следите да изчезнат. В един миг бяха широки и ясни като път, в следващия прекъсваха и почти не се виждаха. Изведнъж крадците на овце бяха дали всичко от себе си, за да ги скрият. Бяха се разделили, бяха яздили през вода, по скали.

— Всяка лисица пази хралупата си — каза Килиан. — Наблизо сме.

Трябваше да се разделим.

— Вие двамата идвате с мен — рече Салан на Барутлията и мен.

Така и направихме. Търсехме целия предиобед, без да открием нито крадците, нито следи, нито овце. Едва когато слънцето се бе издигнало съвсем на небосклона, се случи нещо.

Барутлията ги намери. Не разбойниците, а овцете. В една клисура, следите почти ги скриваха.

— Тук! — извика той, но гласът му звучеше някак странно. Не бе щастлив и триумфиращ, ни най-малко. И когато се приближихме, видяхме и чухме защо. Всички овце бяха мъртви. Една част бяха застреляни, на останалите им бяха прерязани гърлата. Цялата клисура бе пълна с мъртви овце, а мухите жужаха и кръжаха над тях като черен облак. Сетих се за главния стражар и неговата история за падението на Суларк.