![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- О, и се целувате.
Като чу гласа ми, Ромилдо се изви бавно:
- Предупредих те, че ще ти я отнема? Защо не ми повярва?
Замълчах. Сякаш получих удар по главата. Омаломощен, и аз седнах на пейката. Отпуснатият ми вид, неизвестно защо, ядоса Джезуина:
- Е, няма ли да си отвориш устата? Приятелят ти ти краде момичето, а ти не обелваш дума? Що за мъж си? Защо не се изправиш срещу него и не му обясниш какво мислиш?
Отвърнах и беше самата истина:
- Не мисля нищо.
Тогава тя се разяри:
- Но аз ще кажа какво мисля. Мисля, че си страхливец и още: Ромилдо е сто пъти по-добър от теб.
Ромилдо се изсмя:
- Джезуина е права: може ли да знам защо си такъв?
Тогава казах:
- Такъв съм и не мога да стана друг... довиждане.
Станах и си тръгнах.
От този ден, колкото и да е странно, станахме неразделни, Джезуина, Ромилдо и аз. Привързах се още повече към Ромилдо като приятел, навярно защото бях платил толкова скъпо -с чувствата си към Джезуина. А за да се обичат повече, те двамата, изглежда, изпитваха нужда да ме гледат как страдам, защото ме търсеха и не ме оставяха на мира. Старите отношения продължаваха, само дето сега вместо един, срещу себе си имах двама. Но докато към Ромилдо хранех същото приятелско чувство, към Джезуина не изпитвах нищо, дори усещах известна антипатия. Стана ми безразлична. Ала жените прощават всичко, освен безразличието. Джезуина ми имаше зъб повече от Ромилдо.
В неделя следобедните вестници не излизат и ние решихме да се възползваме от по-дългите мартенски дни и да отидем извън Рим. При Порта Сан Паоло взехме влака за Остия, слязохме в Остия Антика и покрай замъка се отправихме към Тибър по пътечка през полето. Носехме си сандвичи за обед. Чувствах се весел, защото това бе един от първите пролетни дни. По небето неспирно се движеха сиви облаци, слънцето се показваше от време на време, из топлия влажен въздух жужаха насекоми. Духаше слаб вятър и отнасяше белите цветчета на бадемите из поляните. Въздъхнах доволен:
- Да ви призная, предпочитам да прекарам един такъв, почти дъждовен ден, отколкото само слънце... нямам представа защо, но се чувствам щастлив.
Джезуина възрази:
- Аз не... в такива дни съм нервна... бих направила не знам какво.
Ромилдо попита предизвикателно:
- С кого? С мен или със Силвано?
- Глупчо - рече тя с прегракналия си глас, хвана го под ръка и го целуна.
Повървяхме доста по дигата, от другата страна течеше гъста сива вода. Жабите крякаха силно
- знак, че ще вали. Наоколо се бяха ширнали само поляни, поляни и ниви, потънали в пролетна трева, която ти се иска да изядеш - толкова зелена и сочна беше. Тибър не се виждаше, но се забелязваха дърветата покрай брега на реката с новата си блестяща зеленина. Найпосле стигнахме по пътечката до брега. Озовахме се на пусто място; от двете страни на Тибър се простираха голи ливади, стадо едри овци пасяха с наведени глави. В края на пътеката до брега се издигаше малка барака с мрежа, наполовина скрита между върбите, но когато се приближихме, видяхме само развалина от изгнили дъски. Седнахме на брега с гръб към бараката. Тибър течеше до самите ни крака синкав, набъбнал, плашещо дълбок. Извадихме сандвичите. До кея пред бараката чифт гребла лежаха в плоскодънна лодка. Колкото да наруша тишината, отбелязах:
- С онази лодчица там полека-лека мога да стигна до морето. Сигурно е много хубаво.
Ромилдо рече с пълна уста:
- Ами тръгвай... не те задържаме.
Отвърнах:
- Казах го само така.
Но Джезуина се намеси:
- Ние пък ти говорим сериозно. Защо се натрапваш? Защо се присламчваш? Ще ми обясниш ли защо идваш с нас? Защо не си отидеш?
Такава беше Джезуина: свирепа, нападателна. Не знам как стана, но този ден за първи път нейната враждебност ме нарани и като че ли я намразих. Замълчах, както обикновено. Ромилдо ядеше сандвича по своя си начин, на инат: въртеше къдрокосата си глава по посока на отхапването, все едно целува хляба. По едно време се обади:
- Ти, Силвано, ми се пишеш приятел. Ами докажи го, ако имаш начин да го докажеш.
Обнадежден, попитах:
- Какъв?
- Убий някого. Извърши едно красиво престъпление. Така ще ми предоставиш случай да викам, съобщавайки интересна новина.
Този път се разгневих съвсем сериозно. Правеха го само за да ме измъчват, дори и тогава, в онзи момент, когато единственото ми желание беше да хапна на спокойствие и да се порадвам на природата. Троснах му се: