Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Ако ще убивам някого, бих убил теб. И ще те лиша от удоволствието да викаш новината.
- Бум.
Джезуина подхвърли злобно:
- Куче, което лае, не хапи.
Повиших тон:
- Аз не лая. Само внимавайте, защото ако хапя, хапя наистина.
Тя ме погледна косо, с пренебрежение:
- Я се скатай. Кой ли ти вярва? Страхливец такъв.
Бях бесен, предупредих я:
- Ти млъкни, че първо тебе ще ухапя.
Тогава тя направи кофти ход, пресметнато. Протегна към мен масивния си прасец и подкани:
- Ето на, давай! Хапи.
Стана за миг. Рекох:
- Ето я моята захапка! - и и отвъртях един шамар.
Тя скочи на крака с лице, сгърчено от омраза, и хукна през полето между овцете. Виждайки я да бяга като луда, останах слисан, но после разбрах. Тя се наведе, взе камък и го хвърли по мен, а овцете се разпръснаха на всички страни. Аз се отдръпнах и камъкът улучи Ромилдо точно когато със смях захапваше сандвича. Удари го в главата, сандвичът тупна на земята, той издаде стон, но вместо да се разсърди на Джезуина, грабна камъка и се засили срещу мен с вдигната ръка. Уплаших се, хукнах към лодката, изкачих стъпалата и побягнах по мостика. Джезуина викаше от далеч:
- Убий го, убий го!
Ромилдо ме настигаше, аз пресметнах инерцията и се отдръпнах встрани. Той връхлетя върху парапета, изпочупен и напълно изгнил, парапетът рухна и той падна в реката.
Сега Джезуина не викаше „Убий го“, а тичаше по брега на Тибър уплашена, без да се обръща назад. Ромилдо се намираше във водата пред мостика и се държеше за една от подпорните греди, но бе далеч от брега, а шеметното течение минаваше над раменете му и заливаше главата му. Надвесих се над водата, протегнах ръка и извиках:
- Хвани се тук.
Мостикът обаче беше твърде висок. Изчислих разстоянието и решително скочих от мостика в плоскодънната лодка долу. Тя се заклати под тежестта ми и за момент реших, че и аз ще падна във водата. После се успокои, взех греблото и го протегнах на Ромилдо. Той го хвана, бореше се, пъшкаше, но успя да се доближи до лодката и да се хване за ръба. После лека-полека го изтеглих; накрая той седна - от него се стичаха ручеи - и ме погледна.
Вече не се чуваха жабите и в тишината бе започнало ситно-ситно да ръми върху клоните на върбата. Дъждът действаше успокоително на душата ми и ми се струваше, че съм се родил отново, като виждах Ромилдо, спасен след цялата случка. Мокър и задъхан, той ме гледаше, аз също го гледах, а Джезуина избяга. Нямаше я. Неочаквано попитах:
- Ще ми обясниш ли защо си ми толкова ядосан?
Забелязах как се колебае и зачаках. След всичко аз му сторих добро за лошо, спасих го. А той се засмя злорадо:
- Значи, разбрахме се, нали?
- Какво се разбрахме?
- Ще извършиш хубаво престъпление, а после аз ще викам новината.
Видяхте ли? Беше мокър, едва не се удави, аз го спасих; и продължаваше със злините. Поразиха ме не толкова думите му, колкото инатът му В един миг скочих прав, не помня как измъкнах греблото от лодката и го заплаших:
- Махай се или наистина ще те убия! Махай се!
Този път се уплаши, стана, без да говори, хвана се за един клон на върбата и скочи на брега.
- Повече няма да се видим, да знаеш... свършено е.
Хукна по брега на Тибър и изчезна от погледа ми.
Изчаках да се отдалечи под дъжда, който вече се засилваше. Измокрих се до кости, но не ми пукаше. Стоях сам със себе си в дълбоката тишина, исках да се успокоя, да се почувствам отново весел както преди час, когато тримата слязохме от влака в Остия Антика. Нещо обаче ми причиняваше силна мъка, а не можех да разбера какво... Продължавах да мисля. Междувременно неусетно отвързах лодката от мостика, хванах греблата и започнах да я управлявам. Преди малко казах колко хубаво би било да се спусна с лодка по реката чак до морето, но се усетих, че греба срещу течението. С усилие тласках лодката срещу придошлата вода, покрита с мехурчета от падащите дъждовни капки.
В миг схванах, че греба срещу течението, защото бях видял Ромилдо и Джезуина да бягат нагоре покрай реката и дълбоко в себе си се надявах да ги зърна някъде по брега. Тогава щях да им викна да дойдат и да се качат в лодката, а после щяхме да се разходим по реката, тримата заедно, като приятели, все едно нищо не се бе случило.
НЕКАДЪРНИЦИ
Еех, какви ли не занаяти съм упражнявал... От края на войната досега съм ги сменял поне два пъти в годината, без да смятам безработицата, която, ако не е занаят, малко не и достига. Млечният ми брат, инженер по електротехника, педант и фанатик, при когото ходех от време на време за препоръка, един ден ми го каза право в очите: