Нови римски разкази [bg]

- Хвани се тук.

Мостикът обаче беше твърде висок. Изчислих разстоянието и решително скочих от мостика в плоскодънната лодка долу. Тя се заклати под тежестта ми и за момент реших, че и аз ще падна във водата. После се успокои, взех греблото и го протегнах на Ромилдо. Той го хвана, бореше се, пъшкаше, но успя да се доближи до лодката и да се хване за ръба. После лека-полека го изтеглих; накрая той седна - от него се стичаха ручеи - и ме погледна.

Вече не се чуваха жабите и в тишината бе започнало ситно-ситно да ръми върху клоните на върбата. Дъждът действаше успокоително на душата ми и ми се струваше, че съм се родил отново, като виждах Ромилдо, спасен след цялата случка. Мокър и задъхан, той ме гледаше, аз също го гледах, а Джезуина избяга. Нямаше я. Неочаквано попитах:

- Ще ми обясниш ли защо си ми толкова ядосан?

Забелязах как се колебае и зачаках. След всичко аз му сторих добро за лошо, спасих го. А той се засмя злорадо:

- Значи, разбрахме се, нали?

- Какво се разбрахме?

- Ще извършиш хубаво престъпление, а после аз ще викам новината.

Видяхте ли? Беше мокър, едва не се удави, аз го спасих; и продължаваше със злините. Поразиха ме не толкова думите му, колкото инатът му В един миг скочих прав, не помня как измъкнах греблото от лодката и го заплаших:

- Махай се или наистина ще те убия! Махай се!

Този път се уплаши, стана, без да говори, хвана се за един клон на върбата и скочи на брега.

- Повече няма да се видим, да знаеш... свършено е.

Хукна по брега на Тибър и изчезна от погледа ми.

Изчаках да се отдалечи под дъжда, който вече се засилваше. Измокрих се до кости, но не ми пукаше. Стоях сам със себе си в дълбоката тишина, исках да се успокоя, да се почувствам отново весел както преди час, когато тримата слязохме от влака в Остия Антика. Нещо обаче ми причиняваше силна мъка, а не можех да разбера какво... Продължавах да мисля. Междувременно неусетно отвързах лодката от мостика, хванах греблата и започнах да я управлявам. Преди малко казах колко хубаво би било да се спусна с лодка по реката чак до морето, но се усетих, че греба срещу течението. С усилие тласках лодката срещу придошлата вода, покрита с мехурчета от падащите дъждовни капки.

В миг схванах, че греба срещу течението, защото бях видял Ромилдо и Джезуина да бягат нагоре покрай реката и дълбоко в себе си се надявах да ги зърна някъде по брега. Тогава щях да им викна да дойдат и да се качат в лодката, а после щяхме да се разходим по реката, тримата заедно, като приятели, все едно нищо не се бе случило.