Врагове по неволя [bg]

— Един час.

— Благодаря — отвърнах, а той заключи вратата зад гърба ми и изчезна.

Аз се обърнах.

— Здрасти, Томи.

Уайтхол не се изправи. Продължи да лежи по гръб.

— Здрасти, господин майор.

Ритнах куфарчето си към него.

— Отвори го. Пак ти нося лакомства.

Очите ми още не бяха свикнали с почти пълния мрак, но го чух да шумоли. Ключалките изщракаха и в килията отново нахлу ароматът на бързите храни. И по-добре, защото вътре пак вонеше на човешки изпражнения — вероятно заради предишното ми посещение.

После го чух да захапва с вълчи апетит първия бургер. Чу се и познатото „пшшшт“ от отварянето на кутийката с „Молсън“, което се повтори, докато отваряше една и за мен. Поех я и самодоволно се облегнах на стената, докато слушах животинските звуци, които издаваше Уайтхол. Исках да бъде в добро настроение. Исках да бъде гъвкав и отстъпчив. Време беше за най-важния ни разговор.

Най-сетне приключил със сандвичите, Уайтхол попита:

— Виждаш ми се прекалено тих. Какво става? Да не би нещата да вървят на зле?

— Да, Томи, позна.

Той изсумтя едно „хм“, което беше израз или на безнадеждно примирение, или на философско приемане на фактите. Не знаех кое точно. А може би нямаше никаква разлика.

— Потърси ли ключа? — попита той.

— Дори нещо повече. Отидох в дома на министър Ли и го намерих сред вещите на Но, изпратени в запечатана кутия.

Той отново притихна, а сетне попита:

— Как изглежда той?

— Министър Ли?

— Да, бащата на Но.

— Много впечатляващ мъж. Висок за кореец, може би метър и осемдесет, строен, с побеляла коса, волеви черти, спокоен и… „величествен“ май е най-точната дума.

— Прилича на Но — рече Томи.

— И майка му си я бива. Обзалагам се, че някога е била невероятна красавица. Все още е дяволски привлекателна — казах и продължих, — старецът се държи, но жена му е прекалено крехка. Когато влязохме в стаята на сина й, за миг си помислих, че ще рухне.

Исках да видя как ще реагира на това, но не успях в този гъст полумрак. Стори ми се, че го чух да въздъхва, но може и просто да си въобразявах.

Най-накрая Томас попита:

— Но ключът е бил у Но, когато е починал, така ли?

— Да, у него е бил. И всички копия на компанията управител на сградата са си в тях. Знаеш ли какво означава това, Томи?

— Не съм го направил аз — отвърна той с много примирен тон, сякаш му бе омръзнало да го повтаря, но пък и знаеше, че няма да му повярвам.

— Двамата с Катрин днес се срещнахме с прокурора. Той предложи споразумение.

— И какво е то?

— Признаваш се за виновен по всички обвинения и няма да има смъртна присъда. Ще получиш доживотен затвор.

— Това означава, че няма да има процес, нали?

— Само кратко заседание за изслушване на страните, а после още едно — за обявяване на предварително определената присъда. Ще ни бъде позволено да представим смекчаващи вината обстоятелства и да пледираме за снизхождение, но присъдата няма да бъде променена. Ключовият проблем е следният: когато се признаеш за виновен, губиш правото да обжалваш на базата на нарушени процедури или несправедлив процес, или пък прекалено строга присъда. Обжалване е възможно само при откриването на нови доказателства.

— И какви са шансовете това да стане?

— Понякога се случва. Не често, но се случва. Понякога истинският престъпник се разкайва, спира да се крие и си признава. Понякога някой детектив, който разследва друг случай, се натъква на нещо, свързано с твоето дело. Можем да наемем частен детектив, който да се поразтършува. Но това ще струва пари. Доста пари.

— Повече, отколкото аз притежавам, така ли?

— Ти ще бъдеш разжалван и уволнен, така че заплатата ти ще спре. А добрите частни ченгета струват по неколкостотин хилядарки годишно.

— И когато ме осъдят, Организацията на военнослужещите хомосексуалисти ще забрави за мен?

— Зависи.

— От какво?

— От Катрин. Тя работи за тях осем години. Вече е основното им оръжие. Може би има някакво влияние.

Той отпи от бирата и замълча. Бях сигурен, че вече е мислил по въпроса, но все пак мина известно време, преди да ме попита:

— А ако се явим пред съда?

— Най-многото, на което можем да се надяваме, е прокурорът или съдията да допуснат ужасна грешка.

— И какви са шансовете да стане това?

Пристъпих напред и седнах до него, на рогозката. Извадих от куфарчето си още две бири, отворих ги и му подадох едната. Приближавахме до суровата и неприятна истина за остатъка от живота му. Имаше голямо значение как точно ще му поднеса новините.

— Повечето съдии си имат свои склонности. Би трябвало да са безпристрастни, но и те са хора. Може би са практикували повече време като защитници или обвинители и това е оставило отпечатък — да тълкуват законите от такава гледна точка, или може би да тълкуват конституцията по определен начин. Нашият съдия е настроен в полза на обвинението. Освен това е против защитата. И това не е едно и също предубеждение, а две различни неща.

— Значи съм изтеглил лош късмет?

— Армията ти е изтеглила лош късмет.