Врагове по неволя [bg]

— И има ли си лиценз? — попитах.

— Разбира се, че си има лиценз — отвърна тя, извади лист хартия и зачете от него. — Номер AL223-987, издаден от щата Вирджиния през 1995 година.

— Значи е истински.

— При това е служил в армията. Бил е лейтенант от военната полиция. Завършил е държавния университет на щата Пенсилвания, изкарал три години във Форт Бенинг, напуснал и влязъл в частния бизнес. Сигурно е наясно с хватките.

— Имелда, ти ме впечатляваш с работата си — казах с най-благата си усмивка.

С всички сили се опитвах да отстраня дребното недоразумение, възникнало помежду ни. Пък и този номер с благата усмивка прави чудеса за Еди Голдън, нали така? Защо да не подейства и при мен?

— Не съм свършила — отвърна мрачно тя, като упорито не забелязваше чара ми. — Мелбърн е пристигнал тук преди мис Карлсън. Две седмици по-рано.

— Интересно. Знаем ли какво е търсел?

— Разбира се, че знаем — обяви тя, сякаш й бях задал най-глупавия въпрос на света. — Някои приятели казват, че разпитвал къде се забавляват гейовете и разни подобни.

— Значи или е дошъл да се позабавлява, или се е опитвал да се инфилтрира в местното гей общество.

— Не казах ли и аз същото?

— И защо ще го прави?

Тя изсумтя.

— Да не искаш да ида да го питам? Той е в кома. Няма как да ми отговори.

Искаше ми се да й кажа: „Видя ли, Имелда, нещата стоят точно така, както ти казах. Онази кучка Катрин прецаква както мен, така и теб, ъъъ, и двама ни.“ Това исках да й кажа. Тя обаче напрегнато барабанеше с пръсти по бедрото си, затова се въздържах.

— Според мен — казах вместо това — от Организацията на военнослужещите хомосексуалисти са наели Мелбърн и са му дали имената на някои местни хора, за да може да дойде тук и да се инфилтрира сред гейовете. Катрин го е използвала, за да направи дискретни проучвания за Ли, Моран и Джаксън.

— Може и така да е — отвърна уклончиво Имелда.

— И мисля, че Мелбърн е открил нещо или поне е надушил.

— Може би — каза тя и сви рамене.

— И кой го е хвърлил върху бронята на онази кола? Хомосексуалистите, които са побеснели, защото е разследвал връзките им? Или пък някоя фанатична антигей група, която е решила да даде пример за назидание? Или някой друг?

Имелда продължаваше да барабани по крака си. От изражението й ставаше ясно, че не получавам пълно съдействие. Това започваше да ме разсейва.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попитах.

Тя свали очилата на носа си — недвусмислен знак, все едно боен кораб сваля капаците от оръдията и вдига знамената, готов за битка.

— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш?

Изобщо не бях сигурен, но аз бях повдигнал въпроса, затова отговорих:

— Разбира се.

— Мисля, че някой трябва да ви напляска по задниците — теб и мис Карлсън. Това мисля.

— А?

— Трябва да се засрамите. Да си играете игрички, докато вашият човек е изправен пред палача. Как би се почувствал на негово място? Как би се почувствал, ако виждаш, че двамата адвокати, които би трябвало да ти спасят задника, непрекъснато си забиват ножове в гърба?

Можех да възразя, че Имелда преувеличава, но нямаше да бъде съвсем вярно. Или пък можех да се опитам да й кажа, че вината е на Катрин — което си беше точно така, повярвайте ми, — само че Имелда Пепърфийлд беше от старата гвардия в армията. А в старата гвардия има само два цвята, черен и бял, и всеки опит да намериш прикритие някъде по средата може да се окаже с фатален изход.

Затова всичко, което казах, беше:

— Добре, ще се заема с това.

— Само така — отвърна тя и изхвърча от стаята.

Очевидно беше в отвратително настроение, може би защото беше прекарала цялата нощ в телефонни разговори, за да установи истинската самоличност на Мелбърн. А може би и просто така. Човек трябва добре да познава Имелда, за да разбере настроенията й.

Измих се и слязох да закуся. Когато се върнах в стаята си, намерих един плик, пъхнат под вратата. Отворих го.

Вътре с дребни букви беше написано, че следва да се явя в кабинета на генерал Спиърс в осем нула нула. Този път „осем нула нула“ бе подчертано поне десет пъти с дебел флумастер, все едно искаха да ми кажат: „Не закъснявай отново, Дръмънд!“

Вече беше седем, затова убих следващите трийсет минути в лъскане на обувките, сресване и педантично гладене на всеки квадратен сантиметър от униформата си. Макар че това всъщност не е съвсем вярно; трябваше да го направя, ако бях сериозен и амбициозен офицер. Вместо това аз изгледах по-голямата част от някаква безумно тъпа неделна комедия, преди да поема към офиса на голямата клечка.

Същият полковник седеше зад писалището си, само че този път той беше цивилен, а аз — в униформа, защото беше неделя сутрин.

Тъй като добре си спомнях последната ни среща, аз отривисто му отдадох чест. Бях просто невероятен. Ръката ми остави димна следа във въздуха. И най-болният и претенциозен сержант по строева подготовка щеше да припадне от удоволствие, ако ме бе видял.

— Майор Дръмънд се явява по заповед, сър!

Изрекох думите ясно и високо, защото просто си знаех, че с това ще го впечатля допълнително. Толкова е лесно човек да угоди на възпитаниците на „Уест Пойнт“.