Врагове по неволя [bg]

Но Катрин кимаше утвърдително, напълно хипнотизирана от магьосника.

— И какво е споразумението? — попита тя боязливо.

Еди се облегна назад и пъхна палци в колана си. После въздъхна, сякаш му беше крайно неприятно заради тази история и беше поел тежестта на целия свят върху плещите си. Наистина забележително. Трябва да му го призная.

— Той се признава за виновен по всички обвинения. И ще получи доживотна присъда без право на помилване.

— По всички обвинения ли? — попита шокирана Катрин.

Еди извади ръце изпод колана си и се наведе толкова напред, че едва не покри цялото бюро. Беше обърнал длани нагоре, сякаш умоляваше небесата, а очите му излъчваха такова съчувствие, че човек можеше да се закълне, че страда заради нея.

— Катрин, Катрин, трябва да ти кажа, че съм направил и невъзможното да го постигна. Кълна се. Или се признава за виновен по всички обвинения, или няма споразумение.

Сега вече бе решил, че ще успее да я уговори, и мамеше като продавач на автомобили втора ръка — „Ей, наистина много искам да ви продам тази кола, но трябва само малко да вдигнете парите, за да мога да убедя онзи свидлив и глупав мениджър в офиса.“

Катрин седеше изправена като струна на стола, без да откъсва очи от него.

— Значи по всички обвинения? — повтори тя, сякаш не чуваше добре.

— Съжалявам. Наистина. Или всичко, или нищо. Но помисли си само. Каква е разликата? Ако се признае за виновен в извършване на убийство, всички останали обвинения са глупости, нали така? Няма да добавят и година затвор към присъдата му. Това е най-великодушното решение, което мога да предложа. Помисли си сериозно.

Изражението на Катрин стана умолително.

— Сигурен ли си, Еди? По всички обвинения? Не можеш ли да се откажеш от някои незначителни — като например участието в хомосексуални актове? Дори заради мен?

Той успя някак си да се придвижи още по-напред по бюрото си, буквално се надигна от стола и нелепо красивото му лице се доближи на сантиметри от нейното.

— Съжалявам, Катрин, но така трябва да бъде — прошепна.

— Майната ти! — изрева тя толкова силно, че дори аз подскочих.

Еди отхвръкна назад.

— А?

— Майната ти, Голдън! Искаш ли да ти го кажа по букви? Аз ще спечеля това дело и ще ти го навра толкова дълбоко в задника, че ще ти смачкам сливиците! Ти си един арогантен нещастник! Нямаш представа какви гадни изненади сме ти подготвили с Дръмънд! Само почакай, и ще видиш, надут пуяк такъв!

Горкият Еди изпадна в пълен шок. Точно като генерал Спиърс, и той беше получил първата си неочаквана доза от лекарството, с което Катрин ме беше тъпкала с години. Беше се държала толкова женствено, сякаш беше омекнала в опитните му ръце. Беше го подвела да поеме по горската пътека, обсипана с цветя. В един момент горкият тъпанар вече крачеше щастлив по средата на голяма, равна и обляна в слънце поляна, и изведнъж — Бааам! — върху него се беше стоварила ледена лавина.

Катрин рязко се изправи и аз я последвах навън. Едва ми стигна времето да се обърна и да покажа среден пръст на Еди Голдън. Беше адски детинско, но какво пък; бях се поддал на въодушевлението.

Когато излязохме от сградата, вече не можех да се сдържа. Буквално сграбчих Катрин, вдигнах я и я завъртях във въздуха. Тя започна да се кикоти, а после ми заповяда да я пусна, иначе ще ми забие такова коляно в слабините, че ще ми спука тъпанчетата. Пуснах я и извиках:

— Господи, беше страхотно!

— Не, беше само забавно — поправи ме Катрин. — Щеше да бъде страхотно, ако имах нещо конкретно предвид с тези заплахи.

— Вярно — признах и въодушевлението ми започна да преминава.

— Боже мой, ама той наистина е ловък негодник, а?

— Ловък ли? Мислиш, че това вътре беше ловкост? Почакай само да го видиш в съда — печално я предупредих аз.

Стигнахме до портала в мълчание, вглъбени в собствените си мисли. Най-сетне Катрин попита:

— Защо искат споразумение?

— За да намалят риска да загубят, особено това дело. И искат да ни попречат да унижим министър Ли, като разкрием сексуалността на сина му. Сигурно подозират, че разполагаме с нещо.

— Смяташ ли, че зад всичко може да стои твоето посещение в дома му?

— Да, така мисля. Сигурно затова Дженсън беше толкова бесен. Ако не греша, някой с много важен пост, може би Брандуейт или Спиърс, е наредил на Голдън да търси споразумение. Дженсън навярно е възразил, загубил е спора и толкова се е разгневил, че е решил да си го изкара на мен.

Запазих за себе си факта, че генерал Клапър, председателят на Военния съд, също можеше да е автор на тази идея, защото, ако изгубехме делото, винаги можех да обжалвам въз основа на злоупотреба със служебното положение и да го призова в съда. Всъщност колкото повече си мислех за това, толкова по-вероятно ми се струваше, че зад всичко стои Клапър.

— Мисля, че грешиш — каза тя. — Според мен се боят от шестстотинте демонстранти, които Организацията изпрати тук.

— И това може да е фактор — признах.

— Фактор ли? Те се боят до смърт от следващата стъпка, която ще предприемем. Всъщност вече дойде времето да им припари под краката.

— И каква ще е целта? — попитах, искрено разтревожен от възможните отговори.

— Мисля, че ако през следващите пет дни нещата не се подобрят, ще трябва наистина да помислим за споразумение. Затова нека да видим дали не можем да ги убедим да подсладят малко отровата, която ни предлагат.