Врагове по неволя [bg]

Погледнах се в огледалото. Носът ми беше спрял да кърви, но беше почервенял и започваше да се подува. Приличах на пияница в действие. Смених ризата си и се запътих към бара.

Катрин вече се беше настанила на същата масичка зад джукбокса. Звучеше същата песен, в която се питаше къде са изчезнали всички каубои. Не можеше да бъде съвпадение, сигурно тя я пускаше. Странна работа — лесбийка, обсебена от мисълта за изчезналите каубои. Защо не си слушаше „Вилидж Пийпъл“ и Мелиса Етеридж?

Беше си поръчала бира; чашата вече беше наполовина празна. Взря се в лицето ми, докато сядах.

— Какво ти има на носа?

— Участвах в един войнишки бой.

— И какво представлява „войнишкият бой“?

— Не важат чинове, няма правила и накрая никой не се извинява на другия.

— Понякога мъжете сте такива деца.

Дотук със съчувствието от страна на колегата.

— Аз просто отворих вратата на стаята си и — тряс! — той ме цапардоса по носа — оправдах се. — И познай кой беше нападателят.

— Като знам колко те бива да се сприятеляваш, направо се чудя как не са били наредени на опашка пред вратата.

— Беше Дженсън — продължих да разказвам, без да обръщам внимание на подигравките й. — И беше адски вбесен.

— За какво?

— Ходих в дома на министър Ли.

— Защо?

— Спомняш ли си как Уайтхол беше казал на Бейлс, че само той имал ключ за апартамента?

— Да, и какво?

— Излъгал е. Отидох да го видя вчера. Каза ми, че преди няколко месеца е дал ключ на Ли. Отидох да го потърся.

Тя ме изгледа със съмнение.

— И министърът те прие?

— О, да. Той е истински джентълмен. А аз го излъгах за това какво търся.

— И намери ли го?

— Сред запечатаните вещи, върнати от болницата.

Тя отпи от бирата си, после протегна ръка и докосна носа ми. Беше учудващо интимен жест. Но и адски болеше.

— Може да е счупен — рече тя.

— Няма да ми е за пръв път — промърморих с грубоват, мъжествен тон.

За което получих един от онези погледи, означаващи „Какъв си идиот само!“, което несъмнено заслужавах.

— Трябва да изискаме ключа да бъде иззет като доказателство — каза тя. — Той ще ни помогне да докажем, че Ли и Томас са имали връзка. Няма да е решаващо доказателство, но води до доста неизбежни заключения, не смяташ ли?

— И какво ще постигнем? — попитах, тъй като точно с този въпрос се борех и аз самият.

— Ще направим пробив в тезата на обвинението. А в момента това е единственият пробив, който ни е по силите.

— Срещу цената да унижим Ли и да съсипем репутацията на един убит човек. Какво друго ще постигнем? Това няма да отърве Уайтхол.

— А репутацията на нашия клиент? Виж какво се случи с доброто му име.

— Има малка разлика, не смяташ ли?

— Не, не смятам.

— За бога, Катрин, нашият клиент поне е жив.

— И се намира в корейски затвор, където го бият, унижават го публично и едва не го уморяват от глад. Обвинен е в извършването на едно от най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи, и го очаква смъртна присъда. Недей да се объркваш на кого съчувстваш, Дръмънд.

В друг случай сигурно бих продължил да споря, само че това не беше спор, тъй като още преди да изрека и дума, знаех как ще реагира тя. Аз също бих реагирал така, но ми се струва, че се почувствах по-добре, като я накарах тя да вземе трудното, мъчително решение. В крайна сметка тя ръководеше защитата и аз най-егоистично се възползвах от този факт.

Катрин го знаеше, разбира се.

— Поне повече няма да го бият — подхвърлих. — След като до процеса остават само шест дни, няма да рискуват да се появи пред камерите с обезобразено лице.

— И това ако е утешение — измърмори тя.

— Като стана дума, че ни остават само шест дни, какво ще пледираме в съда, по дяволите? — попитах, пресегнах се към чашата й и отпих глътка бира.

Всъщност беше малко повече от глътка — направо пресуших чашата. Тя се вторачи в нея, преди да каже:

— Тази сутрин ми позвъни прокурорът.

— Еди Голдън?

— Иска да се срещнем днес следобед.

— Каза ли за какво?

— Не. Ти как мислиш? Дали ще поиска извънсъдебно споразумение?

— Ако е пълен глупак. Той държи в ръцете си най-доброто дело за убийство, което някога е съществувало. Да не говорим, че има достатъчно допълнителни обвинения — победата му е в кърпа вързана.

— А за него победата е важна, така ли?

Победата е важна за всеки юрист, но аз схванах какво имаше предвид тя.

— Просто не можеш да си представиш. Копелето изпраща подписана бейзболна бухалка на всеки адвокат, когото е победил.

— Сладур.

— Представи си Робърт Редфорд на млади години, но с такъв талант да говори глупости, че направо ще се влюбиш в него. Веднъж накара съдебните заседатели да станат на крака и да ръкопляскат след пледоарията му.