Врагове по неволя [bg]

Той ме улови направо за гушата.

— Дръмънд, трябва да ти кажа, че никак не съм доволен от това как се държи екипът на защитата. Повтарям: никак не съм доволен.

— Нещо по-специално? — попитах, сякаш не знаех.

— Да започнем с информационно-рекламните изяви на мис Карлсън. Казах ти, че не искам това дело да се води в пресата. Не му е времето да раздухваме пожара.

С най-смирения си тон отговорих:

— Вижте, господин генерал, да се каже на един цивилен адвокат да не бъбри пред пресата е все едно да се каже на наркоман да не посяга към спринцовката. Това е пристрастеност. Те сами не могат да се спрат. Но от етична гледна точка не може да им се предявят претенции.

Първата му забележка май беше по-скоро подмятане, защото беше напълно наясно какво ще отговоря. Лицето му обаче изведнъж стана по-сериозно, което не подсказваше нищо добро.

— Тогава нека да ти кажа какво наистина не одобрявам. Посещението ти в дома на министър Ли.

— Задължен съм пред клиента си да опитам всеки начин да докажа невинността му. Не съм искал да се натрапя, нито пък да ги безпокоя.

Нямах намерение да му разкривам нищо повече, защото ключът от апартамента, намерен сред вещите на Но, беше единствената ни изненада за обвинението. Освен това на Спиърс този факт не му влизаше в работата.

Но както споменах и преди, генералът имаше твърди, немигащи очи, които в този момент ме облъчваха с пълна сила. Размърдах се неудобно на мястото си.

— Знаеш ли, че съм служил с министър Ли във Виетнам?

Поклатих глава. Откъде, по дяволите, можех да знам това? Изражението му леко се промени, може би дори се посмекчи.

— Прекарах шест месеца като офицер за свръзка към Първа южнокорейска дивизия, в която Ли беше командир на батальон. Повечето американци дори не знаят, че във Виетнам имаше и корейски войски. Но те си бяха извоювали репутацията на добри бойци. Виетконгците се бояха до смърт от тях, затова корейците участваха в по-малко бойни действия от нас. Виетконгците се стремяха да ги избягват.

— Чувал съм такива неща — рекох, което си беше вярно.

А и тези истории никак не бяха приятни. Може би е имало доста преувеличения, но се носеха слухове, че южнокорейците събирали отрязани уши като бойни трофеи и набивали на кол глави на виетконгци, за да обезкуражат поддръжниците им. От друга страна, това може и изобщо да не са били преувеличения.

Както и да е, Спиърс се загледа през прозореца, потънал в спомените си.

— Веднъж един южнокорейски батальон, зает с операция по прочистване, беше изненадващо нападнат от цели две бригади редовна северновиетнамска войска. Съотношението на силите бе десет към едно. По-късно осъзнах, че северновиетнамците са искали да покажат на виетконгците, които бяха до един южняци, че корейците могат да бъдат побеждавани. Или пък са искали да ги извадят от войната, като им нанесат кърваво поражение. Те определено не бяха доволни, че още една азиатска страна се намесва в конфликта. Както и да е, битката се разви бързо. Кацнах с хеликоптер до командния бункер на батальона може би двайсетина минути след началото. Командир на батальона беше Ли, както сигурно си се досетил.

Отново кимнах и той продължи:

— Южнокорейците не воюваха като американците. Не разполагаха с цели ята изтребители и хеликоптери, нито с хиляди артилерийски оръдия. Не разчитаха на огнева мощ. Просто се биеха яко, рамо до рамо, затова северновиетнамците бяха хвърлили срещу тях всичко, с което разполагаха. Боже мой, никога не съм виждал толкова свирепа и отчаяна битка.

— И какво стана, господин генерал?

— Обикновено в една битка има паузи и затишия, при които двете страни се прегрупират, за да започнат отначало. Но не и този път. Беше една дълга, безпощадна атака. Частите на Ли набързо заеха кръгова отбрана, която виетнамците на няколко пъти пробиваха. Нахлуваха на групи, стреляха яростно и мятаха гранати. Някои се бяха опасали с бомби и се опитваха да достигнат до командния бункер. Северновиетнамците ги бива за такива действия. Знаят, че ако отсекат главата, и тялото скоро ще падне. Само десет минути след като бях пристигнал, вече се питах в какъв ад съм попаднал.

Извърна се от прозореца и отново ме погледна. Но имах чувството, че не гледа мен. Мислите му бяха другаде, в друго време.

— Беше истински ад. Бях свидетел как Ли изскочи навън и ликвидира трима души с шанцовия си инструмент. Можеш ли да си го представиш? Беше изпразнил пълнителя на пистолета си и буквално връхлетя върху трима въоръжени мъже само с една лопатка с къса дръжка. Толкова отчаяна беше битката. На южнокорейската дивизия й бяха нужни три часа, за да заеме хеликоптери от близката американска база и да прехвърли подкрепления. Една четвърт от хората на Ли загинаха. Медицинските хеликоптери извозваха ранените цели четири часа. Наоколо лежаха разпръснати може би четири-петстотин убити виетнамци — както извън периметъра на отбраната, така и вътре в него.

— Чувал съм, че е бил велик военен — произнесох почтително.

— Велик ли? — поклати глава генералът. — Не, това не е подходящата дума. Аз познавах и баща ти, Дръмънд. Знаеше ли това? Е, баща ти беше велик воин. Ужасен негодник, ако си му подчинен, но велик воин. А Ли беше нещо повече от това. С очите си видях как двама от офицерите му се хвърлят пред него, за да го запазят от куршумите. Мислиш ли, че някой би се хвърлил пред баща ти, за да го защити?