Похищението на Ани Торн [bg]

Проблемът е само, че ако ги оставиш да си бъдат момчета, преди да усетиш, ще започнат да си мажат лицата със свинска кръв, да трошат главите на връстниците си с камъни или да ги блъскат отвисоко. Нашата задача — на учителите, родителите, възрастните — е да ги озаптяваме, инак ще обърнат целия ни шибан свят надолу с главата.

Вървя по коридора. Той сега е безлюден, но училищните коридори никога не са наистина празни. Те ехтят от смеха и гласовете на отдавна напуснали ги ученици. Призраците им са още тук и се тълпят край мен с викове като Къде така, Джоуи? и Ще те пипнем, Пухи!. Разнася се звънец и маратонки, отдавна превърнали се в прах, тичат със скърцане на подметки към часове, които никога не свършват. Веднъж или дваж ми се струва, че мярвам в прозорците отражение, различно от моето. На дребно, кльощаво хлапе с разчорлена руса коса и кърваво месиво вместо лице. Сетне призраците изчезват отново, изпокриват се в тайниците на паметта.

— Господин Торн?

Вдигам сепнато глава. Госпожица Грейсън стои пред мен, притиснала няколко сини папки към гърдите си, и ме оглежда студено през очилата си.

— Не трябва ли да сте в час?

Тонът ѝ ме кара да се почувствам отново обут в къси панталонки.

— Ами… да, тъкмо отивах.

— Всичко наред ли е?

— Просто една от онези сутрини, които те карат да се питаш защо изобщо си станал учител.

— Разбирам. Но вие се справяте чудесно, господин Торн.

— Наистина?

— Да. — Тя ме докосва по ръката и дори през ризата усещам хладината на пръстите ѝ. — Нужен сте тук. Не се предавайте.