Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— И да се сгодяваме – каза небрежно Скай.

Прие предложеното й шише и отпи голяма глътка:

— Кога ще се жените?

— Не знам. Не сме решили.

Скай вдигна учудено вежди:

— Наистина ли? Винаги съм мислела, че в наши дни годежите или са излишни, или са бърза крачка от леглото към олтара. Че бракът е целта, като се има предвид колко несигурен е животът.

— Ние не бързаме – бе всичко, което каза Никълъс. След това добави: – Съжалявам за майка ти.

Звучеше искрено, сякаш наистина разбираше каква пукнатина се бе отворила в сърцето на Скай, след като майка й умря. Усети, че очите й се пълнят със сълзи, и смачка цигарата, като разбра, че й е невъзможно да поеме въздух, камо ли тютюнев дим. Следващите му думи бяха толкова неочаквани, че дъхът й отново секна.

— Прочетох за това във вестника – каза той. – Жена, загинала в самолет, навремето бе нещо толкова невъобразимо, че новината бе отпечатана в „Ню Йорк Хералд Трибюн“. Реших да открадна пари от леля си, да избягам от училище, да дойда в Англия и да присъствам на опелото. Успях да стигна само до спирката на метрото, преди да ме върнат отново и да ме наложат с пръчка за наказание.

— Не знаех – промълви тя. – Мислех, че след като не ми писа…

— Пишех ти всеки проклет ден в продължение на две години – рязко каза той.

— Не, не си – настоя на своето тя. – Аз ти пишех всеки ден в продължение на две години и ти никога не ми отговори.

— Повярвай ми, ако бях получил дори едно писмо, не само щях да ти отговоря – щеше да ме чуеш как крещя от радост чак във Франция – думите му звучаха с непоколебимата убедителност на абсолютната истина.

— О! – успя само да каже тя, онемяла от откритието, че Никълъс не я бе зарязал в Ню Йорк и не я бе изхвърлил като дребна рибка.

— Не мога да повярвам, че си мислела, че не искам да ти пиша – каза той. – Предполагам, че леля ми е наредила на училищните власти да не ми предават никакви писма и да не позволят и на мен да изпращам.

— Никога не ме е харесвала – каза Скай, като си припомни жената с остър като кукичка за риба глас. Въздъхна: – Нека не говорим за нея. Разкажи ми вместо това за себе си. Вече си командир на ескадрила. И имаш Кръст за храброст и Медал за изключителни заслуги – посочи към ордените на униформата на Никълъс. – Поздравления.

Той се размърда, преди да й отговори, и тя също се премести, като и двамата се обърнаха един към друг, така че да не се налага да извръщат глава, когато си говорят, и сега Скай можеше да види лицето му и менящите се изражения по него, докато говореше.

— Исках да продължа уроците по пилотиране в Ню Йорк, обаче леля ми не разреши – каза той. – Така че не летях в продължение на две години и изглеждаше сякаш съм загубил всичко от живота си в Корнуол – твоето семейство, плуването, летенето. Обаче когато постъпих в Харвард, тя не можеше да направи нищо, за да ми попречи. Получих наследството от баща си едва когато станах двайсет и една годишен, така че нямах пари за уроци по пилотиране. Започнах да работя в един от баровете в Кеймбридж всяка нощ, докато затвореше, след това учех до зазоряване, спях два часа, отивах на лекции и го правех отново и отново, така че платих уроците си по летене и членския си внос в Харвардския авиационен клуб с парите, които бях спечелил. След това се появи О’Фарел и дойдох тук. Отначало се присъединихме към една от Ескадрилите на Орлите. Сега съм в Управлението за специални операции. Това, че имам майка англичанка и баща американец, означава, че мога да работя почти навсякъде в КВС. А ордените – той повдигна рамене, – са просто късмет.