Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

И отново:

— Съжалявам – повтори тя, като отдръпна ръката си.

— Недей. Както казах и преди, за Марго няма значение.

Той смени темата.

— Как е Либърти? Още ли е такъв борец?

— Мой ред е за уискито – рязко каза Скай.

Никълъс наблюдаваше как чувствата, които не можеше да скрие, се изписват по лицето й.

— Какво се е случило – попита той.

Скай отпи от бутилката и не усети паренето на алкохола в гърлото си, а само топлината и обещанието да забрави поне за една нощ всички неща, за които се опитваше да не мисли.

Започна да разказва на Никълъс за удивителната промяна на Либърти в Париж.

— След това, когато станах на осемнайсет, исках да напусна Франция и да се върна у дома. Изчаках Либърти да стане на седемнайсет, за да може да се грижи за себе си. Честно казано, не смятах, че изобщо ще й пука дали си отивам – не прекарвахме много време заедно. А Париж никога не е бил мой дом – Скай се запъна на последното изречение.

— Сигурно си мислиш, че любопитствам – каза Никълъс с извинение. – Просто е толкова странно, че години наред знаех всичко за теб, а сега имам чувството, че изобщо нищо не знам.

— Не любопитстваш. Не говоря много за нея, но непрекъснато мисля за Либърти. Казвам си да не го правя. Чувствам се… виновна.

Така беше – абсолютен факт, за пръв път изречен на глас.

— Никога не би направила нещо, ако то ще нарани сестра ти – Никълъс изучаваше сивите прашинки пепел по върха на цигарата си. – Знам това.

— Обаче го направих – каза Скай. – Когато й казах, че си отивам, Либърти ми се разкрещя. Тя каза… – Скай пое дима, след това го изпусна. – Тя каза, че ако разваля обещанието, което леля ни е дала, като избягам, духът на майка ни щял да ни преследва цял живот. Казах й, че най-съкровеното ми желание е да ме преследва духът на майка ми.

— Скай – промълви Никълъс, но тя поклати глава.

— Недей – каза тя, като енергично примигваше. Въпреки това една сълза се плъзна по бузата й…

Над тях неуморно се носеха облаците и затъмняваха светлината на звездите. Музиката се усили и Никълъс се изправи на крилото.

— Там вътре – той посочи към хангара, – ми се стори, че танцувалните ти умения са се подобрили през последните десет години. Но не мога да съм сигурен, докато не танцуваш с мен. – Той скочи на земята и протегна ръка. – Моля?

— Добре – съгласи се тя смутена. След това внезапно осъзна – беше му досадила с приказките си за Либърти.

Тя се плъзна надолу по самолета и за да прикрие смущението си, се зае да мачка цигарата си с обувка. Щеше да танцува веднъж с него – бе танцувала и с други офицери от базата в хангара, така че щеше да изглежда естествено – но нямаше да спомене повече за Либърти.