За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Държава, която завладява друга държава, се отнася с нея по един от следните четири начина: или продължава да я управлява според собствените й закони, като взема върху себе си само политическото и гражданското управление; или й дава ново политическо и гражданско управление; или разрушава това общество и го разпръсва сред другите; или най-сетне изтребва всички граждани.
Първият начин съвпада с международното право, от което се ръководим ние днес; четвъртият е по-сходен с международното право на римляните, от което може да се съди до каква степен ние сме станали по-добри от тях в това отношение. Тук трябва да се даде дължимото на новите времена, на съвременния разум, на нашата днешна религия, на нашата философия, на нашите нрави.
Нашите автори по публично право, като се основават на древната история и изхождат от закостенели съображения, изпадат в големи заблуждения. Оставяйки се на произволни съждения те признават на завоевателите някакво си неизвестно право да убиват и това ги довежда до заключения толкова ужасни, колкото самият принцип, и ги подтиква към правила, каквито не са следвали дори самите завоеватели, когато са имали разум в главата. Съвсем ясно е, че щом завоеванието е извършено, завоевателят вече няма право да убива, защото не се намира повече в положение на естествена самоотбрана и стремеж за самосъхранение.
Онова, което ги кара да мислят така, е допускането им, че завоевателят е имал право да унищожава обществото; оттук те заключават, че това му е давало право да унищожава и хората, които образуват това общество; едно невярно заключение, изведено от един неверен принцип. Защото от това, че обществото трябва да се унищожи, съвсем не следва, че трябва да се унищожат и хората, които го съставят. Обществото е съюзът от хора; гражданинът може да загине, а човекът да остане.
От правото да се убива при завоевание политиците са извели правото да се заробва; но това заключение е така лошо обосновано, както и изходното положение.
Право на робство може да има само когато това е необходимо за запазване на завоеванието. Целта на завоеванието е неговото задържане; заробването никога не може да бъде негова цел; но може да се случи заробването да стане необходимо средство за запазване на завоеванието.
В такъв случай би било против природата на нещата това робство да се установява завинаги. Трябва поробеният народ да може да стане поданик. Заробването е случайно явление при завоеванието. След като мине известно време и известни части на държавата-завоевател се слеят с всички части на завоюваната държава чрез обичаи, бракове, закони, общности и известно приспособяване едно към друго на мисленето, робството трябва да изчезне. Защото правата на завоевателя се основават само на съответствието на тия неща, както и на наличието на отдалеченост между двата народа, при което между тях не може да има доверие.
И така завоевателят, който поставя един народ в състояние на робство, трябва винаги да има в запас средства (а тия средства са безброй), за да го изведе от това състояние.
Тук аз не говоря празни приказки. Така са постъпили нашите бащи, когато са завладели Римската империя. Законите, които те са създали в огъня, в разгара на битката, в устрема, в опиянението от победата, са били след това смачкани; техните закони са били сурови, но справедливи. Бургундите, готите и лом- бардите са искали винаги да държат римляните в положение на победен народ; но законите на Еврик, Гундебад и Ротар са направили варварите и римляните съграждани.
За да укроти саксите, Карл Велики им отнема наивната простота в бита и правото на собственост. Людовик Благочестиви ги освобождава; през цялото негово царуване не е имало друго по-благочестиво дело от това. Времето и състоянието на робство са смекчили нравите на саксите; затова те са му били винаги верни.
Глава IV
Някои облаги за покорения народ
Политиците биха постъпили по-добре, ако вместо да извличат толкова съдбоносни последици от правото на завоеванието, обръщаха внимание на облагите, които това право може понякога да донесе на победения народ. Тия облаги биха били по-осезателни за тях, ако нашето международно право се спазваше строго и ако то бе установено навсякъде по света.