Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— И то е високо оценявано произведение на изкуството, а?
— Може да се каже безценно. Моля ви, кажете ми, инспектор Фуле, значат ли нещо за вас имената леля Амброзин и нейният племенник Жако?
— Не. Нищо — и той поклати глава отрицателно. — Леля Амброзин, Жако? Би трябвало да означават нещо. През онези дни почти всеки живееше под псевдоним. Боя се, че не мога да ви помогна. Това ли е цялата ви загадка?
— Париж, 25 юни 1944. Това е останалата част.
— Хм… Е, добре, той беше тук по това време. Гарантирам за това, от май до края на юли. Спомням си добре, защото тъкмо тогава всички участъци бяха държани в бойна тревога. Той бе един от най-мразените хора във Франция. Към края на юни всички водачи на Съпротивата поотделно се бяха заклели да го убият. Никой обаче не успя да го доближи. Винаги се движеше с огромна охрана от СС. Виждал съм го веднъж или два пъти във Фрези. Често ходеше там да наблюдава екзекуциите на заложници. Виждал съм плачещи жени, паднали на колене, да го молят за живота на своите мъже и синове …
У Фишер започна да се появява желание да спре. Пред погледа му израсна Пола с изражението си на отнесеност, впила поглед в безкрая.
— У него нямаше никаква милост — завърши Фуле.
— Чувал съм това.
— Никаква милост — повтори инспекторът. — Повечето от тях бяха садисти. Изпитваха истинско удоволствие от извършваните престъпления. А сред тях имаше и французи, не бива да забравяме това. Милицията на Ви-ши беше по-лоша и от гестапо. Бронзарт обаче надминаваше всичко. На него му липсваше каквато и да е било човечност. Леля Амброзин, Жако? — Той отново поклати глава. — Не бих могъл да ви помогна, мосю Фишер. Тези имена не ми говорят нищо.
— Все пак ви благодаря. Утвърдихте поне едно: през юни 1944 Бронзарт е бил тук. И това е нещо.
Фишер реши да се върне пеша в хотела. Беше приятна топла вечер и Париж се подготвяше за нощта и нощния живот. Улиците бяха препълнени с бавно движещи се хора. Той откри с изненада, че се взира в лицата на минаващите. Някъде в гъмжащата човешка маса, в някоя част на града чакаше човекът, когото той търсеше. Чакаше — какво? Чакаше дъщеря си, за да разреши гатанката след близо тридесет години. Да я види открила Солницата на Пьоленберг като мълчалив наблюдател в сянка и след това да изчезне завинаги. Фишер обаче не мислеше така. Инстинктът му отхвърляше това романтично допускане. Хора като Бронзарт не се оттеглят без егоистични мотиви. Той вече беше остарял, но твърдостта и грубостта му едва ли са отслабнали — те са го крепили да остане жив и на сигурно място, докато подобните нему бяха заплатили за извършените от тях престъпления. Генералът беше в същия град, където беше и Пола. Ако Фишер и момичето не успееха да разгадаят значението на неговото послание и да открият съкровището на Пьоленберг, никога не биха открили и генерала. Тъкмо такава развръзка, в името на собственото му щастие, щеше да бъде най-добрата.
Глава 4
Администраторът в рецепцията на хотел „Риц“ забеляза да пада сянка върху бюрото му и повдигна глава. Пред него стоеше човек с побеляла коса, с представителен външен вид и тъмни очила, предпазващи го от ужасния блясък навън. Администраторът имаше остро чувство за социалното и материалното положение на гостите в хотела — подушваше богатството и титлите даже и под най-непретенциозната външност. Човекът беше облечен добре — лек светлосив костюм, копринена риза и тъмна връзка, — но видът му издавайте войника. Преди още да е заговорил, чиновникът позна, че пред него стои германец — имаше нещо характерно в начина на подстригването му и в стойката на раменете.
— Добър ден. Искам да наема един от апартаментите — заговори той на френски.
Човекът зад бюрото поклати глава отрицателно.
— Съжалявам, мосю, но нито един от апартаментите не е свободен. Всичко е заето, но мога да ви предложа… един момент — отвори книгата той и я прегледа набързо. — Мога да ви предложа двойна стая с баня, обаче не по-рано от други ден.
— Исках да наема апартамента „Луи XV“ на третия етаж. Не ме интересуват стаи. Колко време ще бъде зает апартаментът? В момента не бързам много.
— Не мога да ви кажа. Настоящият наемател не е казал кога ще ни напусне.
— И кой е той?
— Извинете, мосю, но не мога да ви кажа това.
— Принц Хайнрих фон Хесел във вашия хотел ли е?