Наследството на Пьоленберг

— Да. — Чиновникът сега беше нащрек. — Отседнал е тук.

— И не сте в състояние да ми кажете дали той заема апартамента „Луи XV“?

— Съжалявам, но ми е забранено да давам сведения за него на когото и да било. Мога само да ви кажа, че апартаментът е зает и нямам никаква представа кога ще бъде освободен. Ако господинът не бърза, след десет дни ще имаме на разположение отличен апартамент на втория етаж.

— Страхувам се, че не мога да чакам десет дни. Принц Фон Хесел е мой много добър приятел. Ще бъдете ли така любезен да ме свържете с него?

— Разбира се, мосю. Идете в телефонна кабина № 6 и ще ви свържа.

Генералът прекоси хола и влезе в звуконепроницаемата кабина. Запали най-хладнокръвно цигара и пое дълбоко дъх. Без да се усети, дребният, раболепен французин му бе дал необходимата информация. Ако Фон Хесел заемаше друга стая, чиновникът щеше да каже, че той не заема апартамента, за който се интересуваше генералът. Сега той знаеше точното му местонахождение. Мисълта да — го потърси по телефона се появи през последните секунди от разговора. Беше дошъл в хотела без определен план, а само да провери за принца и да успокои вътрешното си напрежение. Беше прочел за пристигането на принца и не видя никакво случайно съвпадение във факта, че и той е тук тъкмо по това време. Знаеше всичко за Хайнрих и се усмихваше, докато чакаше. Знаеше го от години. Спомняше си много добре времето, когато го видя за последен път, едва държащ се на нозете си от пиянство, а майка му с пепеляво лице трепереше цялата и обикаляше около него като разярена тигрица, защото той беше стигнал до унижението да плаче. Генералът се бе наслаждавал на тази сцена не защото му беше приятно мизерното състояние на нещастния алкохолик, а защото присъствуваше на унижението на най-арогантната жена, срещнал някога в живота си, така горделива и демонстрираща презрение към целия заобикалящ я свят. Знаеше, че тя проявяваше търпимост към него и подобните нему, облечени в черни униформи, защото не смееше да си позволи нещо друго, а всъщност ги мразеше и презираше. Той беше понасял ледената й снизходителност и пренебрежителното й отношение към жена му, чийто произход беше безупречен, и в онзи момент се бе почувствувал най-после отмъстен. Генералът познаваше Хайнрих по-добре от всеки друг, освен майка му и брат му, затова се питаше дали на сегашния стадий принцът е в състояние да си спомни миналото. Но корените на страха отиват доста дълбоко и той би си припомнил доста неща, ако генералът споменеше известни факти.