Наследството на Пьоленберг

Постепенно притъмня и светлини заблестяха по красивата централна улица — кафенета и магазини се подготвяха да посрещнат вечерните си гости. Миризмата на прах и бензин се смесваше с човешки изпарения и кухненско ухание. Той си помисли, че няма да е зле да похапне нещо, но засега нямаше защо да бърза. Запали нова цигара, а келнерът, който в момента се въртеше около неговата маса, внезапно му поднесе друга чашка.

Хайнрих беше прекарал в Париж два месеца точно преди да започне войната. Беше пътувал с баба си по бащина линия, богата стара жена, която бе наела цял етаж в „Риц“, за да настани гвардията си от слуги, фризьорки и компаньонки. Беше много мила към Хайнрих, чиято болест не можеше да разбере. Той също я харесваше. Обич беше много силна дума, за да изрази която и да е било от емоциите му. Никога не беше обичал. Всъщност не беше обичал истински… той само съществуваше и пиеше, за да направи това състояние по-поносимо. Беше пристигнал в Париж със старата принцеса и бе намерил особен вид щастие, много специален вид…

И сега изгледът и миризмите на града го изпълниха със спомените за онова време. Наистина тези спомени бяха разпокъсани и разкривени, но в същината им имаше реалност. Той помилва чашката коняк с пръсти и се усмихна кротко в безкрая. Келнерите го наблюдаваха и си шепнеха. Наистина, той беше много пиян. Надигна чашката така, сякаш дясната му ръка беше кран, напрегнал се да поеме огромен товар. Цигарата му димеше недокосната в пепелника, а очите му бяха оцъклени право напред. Келнерите започнаха да се обзалагат кога ще се катурне. Притъмня съвсем. Колите по огромния булевард представляваха само движещи се светлини. Принцът седеше вцепенен като пън и продължаваше да пие — само повдигаше ръка и щракваше с пръсти, когато искаше още. Някъде из най-забутаните гънки на мозъка му се появи сигнал, че е време да си върви.