Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Фишер изруга и набра номера на „Риц“. Отговори слугата Йозеф. Фишер попита за принца. Прислужникът изглеждаше разтревожен — наистина английският му беше много слаб, когато се опитваше да обясни. Принцът не бил в хотела. Йозеф бил излязъл за малко по частна работа и оставил принца разположен удобно пред телевизора — и с бутилка коняк, помисли си Фишер — и когато се върнал, господарят му бил излязъл. Беше много развълнуван, но тъй като нямал никаква представа къде е отишъл, не му оставало нищо друго, освен да чака. Фишер му обясни, че принцът на два пъти се е опитвал да се свърже с него, има ли Йозеф някаква представа за какво е било всичко. Отговорът беше, че не знае, но принцът е имал телефонен разговор, което явно го е развълнувало, и тогава започнал да опитва да се свърже с Фишер.
Фишер реши, че това е било проява на някаква алкохолна мания, и каза на прислужника да не се тревожи. Обеща да телефонира след около час, за Да провери дали принцът се е върнал. После отиде горе при Пола и забрави за него.
Хайнрих фон Хесел слезе с асансьора и бавно и внимателно прекоси хола. Бе успял да намери шапката и бастуна си. Портиерът скочи да отвори вратата пред него и попита желае ли негово височество такси. Принцът се поколеба. Силната слънчева светлина заслепи очите му. Хора бързаха покрай него и той се обърка. Изведнъж у него се появи импулсивно желание да се върне и потърси отново защитата на хотела. Не беше привикнал да се движи сред заобикалящия го свят без помощта на Йозеф, който омекотяваше всеки контакт с околната среда. Сега обаче хотелът не представляваше за него защита. Тъкмо затова беше решил да излезе. Йозеф беше навън. Когато откри това, той изпадна в паника при мисълта, че е сам в апартамента след този телефонен разговор. Първото му решение беше да опита да се свърже с Фишер, но не получи никакъв отговор и остана объркан край телефона, с непрекъснато нарастваща уплаха.
Сега до него беше застанал портиерът и го питаше за такси. Принцът нямаше никаква представа къде искаше да иде. Той поклати отрицателно глава.
— Не, благодаря — и се насочи бавно към площад „Конкорд“.
Беше човек с представителна външност и хората се обръщаха да го оглеждат. Вървеше сковано, с несигурността на нетрезвен човек. Не знаеше накъде се бе запътил, нито пък защо трябваше да се чувствува по-сигурен на улицата. Обикновено Йозеф отговаряше на телефонните позвънявания. В случая той беше седнал удобно пред телевизора с бутилката до себе си и наблюдаваше конни състезания в приятен унес, когато бе чул звън и вдигна автоматично слушалката. Разговорът бе съвсем кратък. Той беше казал името си и бе попитал кой говори. Никакъв отговор, а само кратко предупреждение: „Ако ви се живее, бягайте вън от «Риц», още днес.“ Това беше всичко. Ултиматум — ни повече, ни по-малко — и след това тишина.
Принцът бе поставил слушалката върху апарата, загледан с почуда в него. Не беше се изплашил веднага, а по-късно, когато се замисли върху казаното. Тогава именно бе потърсил Фишер — той е детектив и би трябвало да знае как да се справя със заплахи. От опита си в миналото Хенри фон Хесел бе научен да отбягва полицаите, независимо от обстоятелствата. След онзи нещастен случай, когато онова дете изтича пред колата му, изпитваше органическо отвращение към тях. Фактът, че колата му се бе покачила на тротоара, не се бе запечатал в неговото съзнание. Не се доверяваше на полицията. Там се интересуваха единствено от това, как да лепнат някой скандал на неговото родово име. Даже не му бе минало през ум да ги търси.
От друга страна, Йозеф бе само обикновен слуга и принцът не желаеше да му се доверява. От него той очакваше само питието си и комфорта от съзнанието, че е заедно с него в апартамента, за да го покровителствува. След второто безуспешно позвъняване на Фишер бе станал още по-неспокоен и потърси прислужника. Тогава именно разбра, че се намира сам в апартамента, и изпадна в неописуема паника. Очарователният малък апартамент започна да му се струва неприятно тих. Спалнята, банята, дневната, всичко придоби някаква злокобна отсянка, сякаш предстоеше да се случи нещо. Беше му казано да напусне незабавно „Риц“, защото иначе щеше да се случи нещо страшно. И така, той грабна шапката и бастуна си и се озова навън.
Сега не се боеше вече. В късния предобед слънцето беше топло, но не горещо и той установи, че разходката пеша е много приятна. Винаги беше обичал Париж. Спомените му от Франция бяха много по-мили, отколкото от Швейцария или Дания, където всъщност бе прекарал дълго време в неприятни клиники още преди войната. Той мразеше датчаните. Швейцарците считаше за тъмничари, но отзивчиви към титли и пари, така че животът му под техните грижи не бе протекъл толкова мъчително. Париж беше любимият му град. Почувствува се успокоен и в носталгично настроение. Разходката щеше да му се отрази добре. Само да се върне в хотела, ще даде на Йозеф да се разбере! Та това беше само един телефонен разговор. Какво зло би могло да го сполети? Забрави даже какво го бе изплашило толкова много. Гласът! Вървеше вече по „Шанз Елизе“, когато спря внезапно. Някакъв човек се блъсна в него отзад. Принцът свали шапка и се извини. Другият го изруга и продължи забързано. Оттатък улицата имаше кафене. Хайнрих фон Хесел прекоси широката улица, без да се замисли трябва ли да влезе или не. Седна, като постави шапката и бастуна си на съседния стол, и повика келнера. Беше почувствувал нужда от чашка коняк — една проста нужда, но тя трябваше да бъде удовлетворена. След това паниката щеше да премине и той няма да чувствува нищо. Изпи два коняка един след друг, а после запали цигара. Мястото му се стори чудесно за наблюдение на разхождащата се тълпа. Последваха още две поръчки и той вече забрави защо му бяха необходими те. Забрави и телефонния разговор.