Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Очите на Рудолф засвяткаха развеселено.
— Вашата господарка няма от какво да се страхува, защото никой няма да й причини зло. Заповедта да стои в стаята си е само предпазна мярка, за да не върши глупости. Ако беше разумна като вас, и тя можеше да се движи свободно из замъка.
— Ще се опитам да я убедя. Дали бих могла да поговоря за това с рицаря Мартин?
Рудолф кимна.
— Кажете ми, когато принцесата се вразуми, и ще ви заведа да поговорите с Мартин. Аз, разбира се, ще ви подкрепя.
Матилда го погледна благодарно.
— Много сте любезен, рицарю Рудолф. Благодаря ви за всичко: за милите думи и че внимавахте да не падна от коня…
Той се наведе над нея и пошепна:
— Ако желаете, някой път ще ви изведа на езда.
Матилда го погледна и сърцето й заби още по-силно.
— Аз… трябва да отнеса закуската на Изабела. Извинете ме!
Хукна през двора и Рудолф я проследи с усмивка.
— Защо се забави толкова? — посрещна я раздразнено Изабела, когато Матилда внесе закуската в стаята. — Защо ти трябваше половин час, за да напълниш две купички с овесена каша?
Матилда преглътна.
— Кухнята представлява едно открито огнище и навес от тръстика. Всичко става бавно. Освен това говорих с рицаря Рудолф и помолих да ти дадат повече свобода.
— Защо си отишла да хленчиш за милост без моята изрична заповед? Не желая специално отношение! Да не искаш онзи разбойник да си помисли, че съм някаква слаба женичка? Ще му покажа аз! Не забравяй, че си само моя камериерка и си длъжна да се подчиняваш на заповедите ми. Не смей още веднъж да мислиш самостоятелно, камо ли пък да действаш!
Матилда погледна смаяно господарката си.
— Изабела! — промълви неразбиращо тя. — Какво ви стана изведнъж?
— Какво да ми е станало? Аз съм гневна и отчаяна! Мразя всички хора!
— И мен ли? Нали каза, че съм твоята единствена приятелка, твоята сестра?
— Така ли казах? Що за сестра си ти, след като се разхождаш цели часове по двора и ме оставяш сама? Мислиш само за себе си!
— Но Изабела! — Матилда все още я гледаше с отворена уста. Ала изведнъж смръщи чело и тръсна таблата на леглото. — Вие също можехте да се разхождате свободно из замъка, Ваше височество, ако бяхте съумели да се овладеете и да приемете съдбата си като истинска принцеса. Вместо това се държите като истеричка. Желая ви добър апетит! Ще се върна, когато се успокоите, Ваше височество!
Вратата се затвори с трясък. Слисаната, загубила ума и дума Изабела остана сама.
— Къде е тя? — Ревът на Гундрам отекна в целия замък. Дворът беше пуст, всички се бяха изпокрили, за да се спасят от гневния му изблик. В сляпата си ярост рицарят строши няколко стола и заудря с меча си по масата в рицарската зала. — Жалки глупаци! Ще ви отсека главите, ако веднага не ми я доведете!
Войниците стояха пред началника си като бити кучета.
— Как можа да се случи това? Защо й позволихте да напусне замъка? Сигурно сте спали на постовете си! Кой беше дежурен?
Всички сведоха глави.
— Кой беше дежурен? — изкрещя Гундрам. Трима мъже излязоха напред. Първият получи юмрук в лицето, вторият — ритник в корема, третият бе прострян на пода с дръжката на меча. — Защо не успяхте да опазите една глупава жена? На кого мога да разчитам оттук нататък? — изрева вбесено той.
— На мен — отговори спокоен глас откъм вратата. Гундрам се обърна смаяно. Присвил очи, огледа странния чужденец с тясно, загоряло от слънцето лице и пронизващи черни очи.
— Кой сте вие? — попита запъхтяно той.
— Гост на вашия красив замък — отговори все така спокойно Дьо Казевил. — Случайно станах свидетел на това малко… произшествие.
— Малко произшествие? Какво сте видели?
— Не съм видял нищо, но въпреки това знам доста повече от вас — отговори мъжът, без да трепне.
— На глупак ли ме правите? — изрева Гундрам и се хвърли към него с изваден меч.
Дьо Казевил остана със скръстени ръце на прага и изобщо не се помръдна. Гундрам спря изненадано пред него и го огледа с неволно уважение.
— Не ви правя на глупак — обясни невъзмутимо чужденецът. — Вие сте отличен боец, мускулите ви са забележителни, но човек има нужда и от мозък, за да мисли.
— Какво си позволявате? — изсъска Гундрам.
Устните на непознатия се извиха в подигравателна усмивка. Изпитваше странно чувство, докато се вглеждаше в лицето, което толкова приличаше на Гунила. Двамата бяха близнаци, макар че Гундрам беше едър и силен, много мъжествен и обезобразен от големия белег на бузата. Гунила беше по-дребна, безупречно красива и изключително женствена. В очите на Гундрам светеха същият страстен огън, буйният темперамент и неукротимата гордост, каквито беше открил у Гунила.