Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Не й остана време да се замисли над новото си положение, защото вратата се отвори и няколко мъже напразно се опитаха да вмъкнат през вратата огромно легло. Пухтяха и ругаеха, накрая някой ядно изрита леглото и то се разпадна с трясък. Мъжете завлякоха частите в стаята и ги сковаха набързо. Две слугини донесоха дюшек и парчета плат, с които да го завият.
— Ще ми донесете ли игли и конци? — попита дружелюбно Матилда. — За да ушия чаршафи и възглавници.
Момичетата я погледнаха учудено, но веднага отидоха да донесат поисканото.
След малко в стаята влезе Мартин и се огледа.
— Мисля, че вече е доста по-удобно, отколкото в затвора на Гундрам — изрече той, видимо доволен.
Изабела изпухтя презрително.
— Не беше нужно да се стараете чак толкова — отговори тя. — Гостуването ми, както го наричате, няма да трае дълго. Баща ми ще изпрати войници и ще ме освободи. И тогава ще се погрижа да ви накажат най-строго.
Мартин спокойно провери дюшека.
— Достатъчно мек е — отбеляза той повече на себе си. — Мисля, че ще се намерят и няколко възглавници с конски косъм. — Той се обърна към Матилда и попита: — Вие сте камериерката на дамата, нали? — Тя кимна безмълвно. — Как е името ви?
— Матилда.
— Чуйте ме, Матилда: вие имате право да се движите свободно, където желаете. Няма да заключвам стаята ви. Можете да носите на господарката си, каквото поиска — вода, дрехи от килерите ни, ако пожелае да свали тази ужасна рокля. Вие, Изабела, нямате право да напускате стаята си. Ако нарушите заповедта ми, ще ви се случи нещо лошо. Не се шегувам. Трябва да знаете, че досега винаги съм държал на думата си.
Сините му очи святкаха заплашително. Обърна се и излезе от стаята. Този път не чуха спускането на резето.
Изабела скочи и се втурна към вратата. Матилда застана на пътя й.
— Трябва да бъдем разумни — изрече тихо тя.
— Какво си позволяваш? — изсъска Изабела. Ала се отдръпна, защото в същия миг влезе една слугиня и подаде на Матилда исканите принадлежности за шев и няколко ката дрехи.
Матилда й благодари с усмивка. Слугинята й хвърли дружелюбен поглед и излезе от стаята.
— Ще отида да донеса вода, за да се измием — каза Матилда и тонът й не търпеше възражение. — След това ще се преоблечем и ще ушием чаршафи и възглавници от плата. Така ще имаме занимание — това първо. Второ, чувствам се ужасно в тези мръсни дрехи и трето, убедена съм, че тук ще живеем добре.
Изабела седна на ръба на огромното легло и погледна смаяно приятелката си. Откъде се беше взела тази решителност у Матилда? Нито следа от обичайната й страхливост, от постоянното хленчене и мрачните мисли.
— Може би си права — отвърна Изабела. — Но аз съм безумно уморена от дългата езда и смятам, след като свършим всичко, което каза, да поспим малко.
Прекараха спокойна нощ. Добре измити, облечени в чисти дрехи, с чаршафи на леглото, Матилда и Изабела спаха почти до обед. Матилда донесе закуска от кухнята, която се намираше под открито небе в един ъгъл на двора само с лек навес от тръстика, за да пази от дъжда. Храната беше оскъдна, но за нея и Изабела избраха най-вкусните късчета. На двора срещна рицаря Рудолф и бе удостоена със зарадвана усмивка.
— Прекарахте ли добре нощта? — осведоми се мило той.
— О, да, спах като мечка! Никога през живота си не бях яздила толкова дълго и днес всичко ме боли. — Тя се засмя смутено и сведе поглед.
Рудолф нави на пръста си една къдрица от червената й коса.
— Защо сте станали толкова рано?
— Трябва да се погрижа за Изабела. Тя не бива да напуска стаята, но аз мога да й нося всичко необходимо. Всъщност тя е много мила.
— Мила ли? — Рудолф продължаваше да си играе с косата й. — Вчера не остави такова впечатление.
— Познавам настроенията й. При нея съм още от детските ни години. Наистина е много добра и великодушна, но в момента е доста… раздразнена. Все пак отново е пленница, макар и при друг рицар.
— А вие? Притеснява ли ви фактът, че сте тук?
Матилда усети как се изчерви. Отново сведе поглед и едва забележимо поклати глава.
— Не, за мен това не е пленничество. Но аз мога да се движа свободно, а тя не. Рицарят Мартин ми разреши, за да изпълнявам желанията на Изабела.
Рудолф кимна.
— След малко ще обучаваме войниците и пажовете да се фехтуват. Ако искате, можете да погледате.
— Наистина ли? — Тя го погледна зарадвано, но бързо сведе глава. — Може би трябва да остана при Изабела. Не искам да е самотна.