Бялата зима на аристократите

Слънцето тънеше в утринната мътилка на изток от нас. Червенееше, малко сънено, но вече усмихващо се. Въздухът още не беше се избистрил, затова релефът на планината под нас губеше от жизнеността си и изглеждаше някак стилизиран, като безкраен макет от папие маше.

Долу в ниското градът също се плакнеше в мъгла, но мъгла-тиня. Фабричните комини стърчаха с големината на моливи, а димът, който отделяха, оставаше тежък и неподвижен, впит в сивотата на небето.

Погледнат отгоре и отстрани, този град не раждаше хубаво чувство, а по-скоро досада. Наистина ли живеем на дъното на това блато?

Отделянето трябваше да стане над покрива на някаква сграда, на около километър от поляната.

Каската, очилата. Пръстите преминаха контролните точки за проверка. Всичко беше в ред.

Самолетът навлезе в курс. Лека корекция, последно оглеждане. Седналите до левия борд също заничаха през най-близките илюминатори. Малко преди покрива-ориентир Емо се отдели. Две-три секунди след него изхвърчах и аз. Погледнах над себе си.

… Видимият ефект при отделянето е на пръв поглед странен. Имаш нормалното усещане, че падаш надолу, а в същото време, че самолетът се изстрелва рязко нагоре, в небето. Всеки път е така. Интересна за възприемане, осъзната измама на сетивата. Приятна игра.

Няколко секунди по-късно след нас полетя Пламен, а после и Панто.

Струята постепенно започна да се уплътнява. Емо махна с ръка — отварям! Почти едновременно дръпнахме ръчките. Куполът ми направи два оборота, преди да се напълни. Привичен поглед. Всичко беше както трябва. На петдесетина метра над мен с нежен пукот се отвори и парашутът на Пламен. Цъфна и четвъртият купол.

До около триста метра над поляната, всичко вървеше нормално. И щеше да продължи така, ако…

Ако не ме беше яхнал дяволът.

… Има такъв ефект. Натягаш едната команда на парашута и той започва да се върти, преминавайки не над главата ти, а встрани и под ъгъл. Интересно се получава. За несвикналото око на гледащия отдолу нагоре изглежда като че се премяташ през купола.

Леко ти се завива свят и земята тръгва чувствително по-бързо към теб. Нервите са поопънати, както става винаги, когато правиш трик с възможен двоен изход. Поляната, шосето, долчинката, съседният връх. Поляната, но вече по-голяма, шосето, но по-наблизо, долчинката, но доста по-встрани, върхът, но вече доста над мен… Поляната…

Дали да направя още един оборот? Височината ще стигне. Но оставам без аванс?! Правя!

Стоп! Няма време за пълно развъртане! Още от 270 градуса трябва да започна завоя за преминаване по мислената линия: от самотното дърво, над трибуната до платнищата на белия кръст, където трябва да се приземя.

Когато преминах над дола, куполът рязко се смъкна надолу. Можех да предвидя вероятността за низходящо течение, но една глава за всичко… Ако продължех да действам по начертаната преди секунди схема, щях да се блъсна във върха на трибуната.