Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Не може ли, докато преодолеем затруднението, и дежурните лекари да включват и да изключват болни в залата?
Щяха да ме направят на нищо! Колко се смяха колежките на наивността ми после!
Отношенията между персонала не бяха лоши, бяхме директни едни с други и си помагахме, говоря най-вече за сестрите. Гордеехме се с бойните си характери, с чувството си за хумор, с бързината и жизнерадостта си. Години наред не само че не възникваха сериозни интриги или конфликти между нас, даже обратното, ставахме все по-близки и неразделни, сякаш трудните времена, които изживявахме заедно с болните, макар и от другата страна на бариерата, ни сплотяваха още повече. Много си споделяхме, черпехме се една друга по разни поводи, празнувахме заедно рождени дни. Почивките между смените бяха време на буйни смехове и даже на песни и танци пред телевизора в битовката, като пуснеха някой хит.
Сега си мисля, че разговорите ни са били повърхностни — за децата, мъжа, манджата и най-любимата ни — за секса. Аз участвах много активно в последната. Бях известна с майтапите си и с нестандартните си разсъждения. Разсмивах ги всички с моите лафове. Но всеки път, щом се опитвах да заговоря за нещо сериозно, за неща, които уча в университета, например, усещах, че им ставам досадна. Може би си мислеха, че се правя на важна, като споменавам университета? С една болна, обаче, много хубаво си говорехме за английска и американска литература. Винаги ще помня тъмните й очи, озарени от интелигентен поглед, усмивката й на щастливо дете (страхотно младееше) — сякаш идваше не на диализа, а на среща с приятели, и най-вече това, че за каквото и да я заговорех, тя все го е чела. Малко е да се каже само чела, запомнила беше най-важните герои, събития, дори диалози. Оценяваше английския хумор и казваше,че й доставя голямо удоволствие тънкия сарказъм в повествованието, индиректния изказ, а не грубо бичуващия език или откровено вулгарните сцени. Ти ми липсваш сега, Мими, ти и другите болни, с които сме разговаряли. Ти не се казваш Мими, но и аз не се казвам Ани. Не трябва да споменавам истински имена, затова прости ми, че си вземам сбогом с всички по този начин, с чужди имена. Колежките не ми липсват, макар много пъти да казвах, че ще ми липсват, ако напусна, че имам нужда от леките разговори с тях, от кънтящите надалече смехове и закачки.
Колкото и куриозно да звучи, за това, което учех в университета, съм разговаряла с нашите санитарки. Говорила съм им за нашия преподавател, американеца, който все защитаваше малцинствата, слушаха ме и като им разказвах за английската и ирландска история. Една от тях имаше много хубав почерк и си личеше, че е високо интелигентна по природа. Казвах й:
— Защо не си отишла да учиш още нещо след гимназия? Можеше да станеш най-малкото медицинска сестра.
А тя ще се изчерви — при всяка похвала или закачка тя винаги се изчервяваше и макар кожата на хубавото й кръгло лице да бе тъмно-мургава, много й личеше — и ще ми рече:
— Ожених се, за кога да уча?
— Ама не може така. Жените не са само за раждане и гледане на деца! Ти колко деца имаш?
— Две, сестра. Ние на село всички имаме по две, най-много по три. Ние не сме от джебчиите, ела да ни видиш къщите по на два ката. Работим, то работа трудно взе да се намира, но не щем да крадем. И гледаме да изучим децата си, те поне да не са прости
— Прости ли? Че ти имаш гимназия!
— Е, да, ама нали виждаш сега к’во работя. Ние сме най-простите тука.
— То и нас, сестрите, ни правят на прости, ако е въпрос, ама не е така. Човек, като си върши работата, не заслужава обиди.
Санитарките все бяха виновните, ако изчезнеше нещо от отделението. Имахме една санитарка, за която почти бяхме сигурни, че е крадла по природа. В интерес на истината, тази клептоманка, да ме прощава, ако смята, че е била обвинявана несправедливо много пъти, си беше чиста българка.
Много от болните ни бяха цигани и турци. Повечето бяха бедни и необразовани. Но един се открояваше сред тях и с хубавата си външност, и с образованието си, и с чувството си хумор. Той беше турски циганин християнин — нашенски хибрид, резултат от наслагвалите се чужди присъствия по земите ни. По образование беше ветеринарен фелдшер — и фелдшерът е хибридна професия, нещо средно между сестра и лекар. Много хубаво разправяше как ражда овцата — също като жена се мъчи и тя. И как блее после, като й заколят детето — търси го, плаче. Той не се срамуваше да каже:
— Аз съм циганин, сестра. Ама от циганин до циганин голяма разлика има. Ела ми на гости, да видиш. Всичките къщи на село са със сателитни антени. Дворовете подредени, с алеи, цветя — всичко. Да ти е драго да седнеш на теферич под асмата. Българските дворове не са толкова чисти, колкото са нашите.