Смъртта е занимание самотно

Очите му не се отделяха от гъвкавите еластични гръцки богове, които лудуваха долу, облъхвани от равни части солен вятър и сласт.

— Навярно сте чували, че огледалото не отразява образа на вампира — обади се накрая, над горната му устна личеше тънка броеница от пот, ситни капчици обрамчваха косата под каскетчето. — А виждате ли тези прекрасни млади мъже долу? Тях огледалото ги отразява, но единствено тях и никого друг. Новоизлюпените идоли. Когато се оглеждат, да не мислите, че забелязват друго, например момиченцата, които яхат като морски лъвове? Не ми се вярва. Така че — върна се там, откъдето беше започнал — сега ви е ясно защо ходя при оная дребна черна къртица А. Л. Шранк.

— Самият аз цял ден слухтя за телефона — казах. — Не зная нищо по-мъчително!

— Значи ме разбирате. — Огненият му поглед изпепели дрехите върху тялото ми.

Кимнах.

— Наминете някой ден. — Посочи към каруселовите апартаменти, където латерната стенеше и се вайкаше над нещо, наподобяващо мелодията „Хубаво Охайо“. — Ще ви разкажа за Айрис Трий, дъщерята на сър Биърбом Трий, която живееше там, природената сестра на сър Каръл Рийд, филмовия режисьор. Понякога ме навестява Олдъс Хъксли, може да срещнете и него.

Забеляза как трепнах и разбра, че съм налапал въдицата.

— Искате ли да се запознаете с Хъксли? Ами ако слушате — каза гальовно, — и това може да стане.

Изпълнен бях с един неизразим и непоносим копнеж, който едва успявах да потискам. За мен Хъксли бе лудост, неутолим глад. Мечтаех да съм тъй умен, тъй остроумен, тъй шеметно неотразим. Да можех да се запозная с него!

— Елате ми на гости. — Ръката на Хопууд бе пропълзяла към джоба на сакото. — И ще ви срещна с младежа, когото любя повече от всичко на света.

Насилих се да отместя поглед — така правех, когато Кръмли или Констанс Ратиган изтърсваха нещо неприлично.

— Хайде, хайде — прошепна Джон Уилкис Хопууд, а германската му уста се разгъна в усмивка, — младият човек се засрами. Не е това, което мислите! Гледайте! Не, взрете се!

Подаде ми омачкана лъскава снимка. Понечих да я взема, но той я стискаше здраво, а палецът му закриваше лицето на фотографирания.

Останалото, което се подаваше под палеца, бе най-красивото младо мъжко тяло, каквото бях виждал.

Напомни ми снимките на статуята на Антиной, любимеца на император Адриан, които бях видял в преддверието на Ватиканския музей. Напомни ми Микеланджеловия Давид. Напомни ми телата на хиляди младежи, които се боричкаха по плажа в детинството ми, мургави и безмозъчни, лудешки щастливи и някак безрадостни. Хиляди лета бяха сбрани в тази единствена снимка, която Джон Уилкис Хопууд държеше в ръка, а палецът закриваше лицето, за да не го разпозная.