Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Не. Знам, че не сте безсмъртни…
— Какво е смъртта? — прекъсна го Вилгефорц. — Според теб?
— Край.
— Край на какво?
— На съществуването. Както ми се струва, започнахме да философстваме.
— Природата не познава понятието философия, Гералт от Ривия. Философия — това е начинът, по който обикновено се наричат жалките и смешни опити на хората да разберат Природата. Като философия се определят и резултатите от тези опити. Това е все едно цвеклото да се опитва да разбере причините за съществуването си и следствията от него, наричайки резултата от размишленията си „вечния и тайнствен конфликт между Грудката и Листата“, а дъжда — „Неразгаданата съзидателна сила“. Ние, магьосниците, не губим време да отгатваме какво представлява Природата. Ние знам какво представлява, защото и самите ние сме Природата. Разбираш ли ме?
— Старая се, но говори по-бавно, моля те. Не забравяй, че приказваш с цвекло.
— Ти някога замислял ли си се над това какво е станало, когато Бекер е накарал водата да потече от скалата? Това, което се говори, е много просто: Бекер е овладял силата. Принудил е стихията да му се подчинява. Подчинил е Природата, започнал е да властва над нея… Какво е отношението ти към жените, Гералт?
— Моля?
Лидия ван Бредеворт се извърна с копринен шепот и замря в очакване. Гералт видя, че тя държи под мишницата си опакована картина. Нямаше никаква представа откъде се е взела тази картина — само преди миг Лидия не носеше нищо. Амулетът на шията му леко потрепна.
Вилгефорц се усмихна.
— Попитах те — напомни той — за твоето мнение относно отношенията между мъжете и жените.
— Относно кой аспект на тези отношения?
— Според теб жената може ли да бъде принудена да се подчинява? Разбира се, говоря за истинските жени, а не за самките. Може ли да бъде подчинена една истинска жена? Да бъде овладяна? Да бъде заставена да се подчинява на волята ти? И ако да — по какъв начин? Отговори.
Парцалената кукла не откъсваше своите очи-копчета от тях. Йенефер извърна поглед.
— Отговори ли му?
— Отговорих.
Магьосницата стисна с лявата си ръка лакътя му, а с дясната — докосващите гърдите й пръсти.
— По какъв начин?
— Ти знаеш много добре.
— Ти разбра — каза след малко Вилгефорц. — И вероятно винаги си го разбирал. Следователно ще разбереш и това, че ако умрат и изчезнат понятията воля и подчинение, заповед и послушание, господар и подчинен, ще бъде постигнато единение. Общност, сляла се в едно цяло. Взаимно проникване. А когато това настъпи, смъртта вече няма да има значение. Там, в залата на банкета, присъства Ян Бекер, който е пил вода, потекла от скалата. Да се каже, че Бекер е умрял, е все едно да се каже, че водата е умряла. Погледни това платно.
Гералт погледна.
— Изключително красиво е — каза той след малко. И веднага усети как вещерският му медальон леко потрепва.
— Лидия ти благодари за одобрението — усмихна се Вилгефорц. — А аз те поздравявам за вкуса. Картината изобразява срещата на Крегенан от Лод и Лара Дорен аеп Шиадал, легендарните любовници, разделени и унищожени през Времето на презрение. Той е бил магьосник, а тя — елфка, една от елита на Aen Saevherne, или Просветените. Това, което е можело да стане началото на помирение, се е превърнало в трагедия.
— Знам тази легенда. Винаги съм я смятал за приказка. Така ли е било в действителност?
— Това никой не знае — отговори сериозно магьосникът. — Тоест почти никой. Лидия, окачи картината си тук, до тази. Гералт, поредното произведение на четката на Лидия. Това е портретът на Лара Дорен аеп Шиадал, нарисуван въз основа на древна миниатюра.
— Поздравявам те — поклони се вещерът на Лидия ван Бредеворт, и гласът му дори не трепна. — Това е истински шедьовър.
Гласът му не трепна, въпреки че Лара Дорен аеп Шиадал го гледаше от портрета с очите на Цири.
— Какво стана после?
— Лидия остана в галерията. Ние двамата излязохме на терасата. И той се позабавлява за моя сметка.
— Тук, Гералт. Стъпвай само по тъмните плочки, моля.
Долу шумеше морето, остров Танед се издигаше сред бялата пяна на прибоя. Вълните се разбиваха от стените на Локсия, лежащи точно под тях. Локсия, както и Аретуза, искреше от светлинки. Издигащият се над тях каменен блок на Гарщанг беше черен и мъртъв.
— Утре — магьосникът проследи погледа на вещера — членовете на Капитула и Съвета ще се облекат в традиционните дрехи, познати ти от древните гравюри — сиви, стигащи до земята наметала и островърхи шапки. Също така ще се въоръжим с дълги пръчки и жезли, като по този начин ще заприличаме на вълшебниците и вещерите, с които плашат децата. Такава е традицията. Придружени от няколко други делегати, ще тръгнем нагоре, към Гарщанг. Там, в специално подготвена зала, ще се съвещаваме. Останалите ще чакат завръщането ни и решенията ни в Аретуза.