През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Останете тук! — извиках им аз. — Не пускайте никого да излиза! Стреляйте по всеки, който се опита да избяга!
Мулето на дебелия пекар и конете на Халеф и исмиланеца стояха наблизо. Конят на оръжейния майстор изглеждаше най-свеж и яхнах него. Пришпорих животното така, че то буквално подскочи във въздуха, обърнах го и препуснах в галоп след крадеца.
Безразлично ми беше какво става зад мен. Трябваше да си взема коня обратно. Пушката беше в ръката ми и смятах да сваля негодника от седлото с изстрел, ако не може по друг начин.
Той беше поел в посоката за Кабач. Не го виждах. Следите водеха през гората. Ако още в началото му позволях да вземе преднина, Рих щеше да е загубен за мен. Затова пришпорвах крантата, която яздех, с всички сили.
Наистина, струваше ми се, че чувам пред себе си конски тропот, но от дърветата не можех да видя нищо. Така препусках през гората в продължение на пет минути. Смятах, че за това кратко време съм изминал най-малко три английски мили. И ето — това не беше измама — пред себе си вече наистина чувах тропот на копита. Пред себе си ли? Не, това можеше да бъде само зад мен. Обърнах се и видях Халеф да се приближава в стремителен галоп. Беше се навел ниско напред и налагаше бедното си добиче с камшика от хипопотамова кожа.
— Кудам! Кавам, бил агел са Рих хатирак! (Напред! Бързо, бързо, иначе с Рих е свършено!) — викаше той.
Говореше на арабски и това беше белег, че е крайно възбуден.
— Защо напусна колибата? — попитах го аз. — Те ще избягат!
— Оойо ва Омар хунак! (Оско и Омар са там!) — извини се той.
Повече не можехме да разговаряме.
Гората ставаше все по-рядка. Дърветата бяха на все по-голямо разстояние едно от друго и най-сетне излязохме в открито поле, което позволяваше да се вижда надалеч.
Бяхме на хълма. Долу имаше някакво село. Явно беше Кабач и се намираше на около един час път. Отляво се спускаше широк поток и се вливаше зад селото в рекичката Сюдлю. Над мястото, където водите им се събираха, имаше дървен мост.
Разбира се, видяхме и исмиланеца. Беше далеч пред нас. Невъзможно бе да го улучим с куршум. Все пак Рих беше отличен бегач. Но сега препускаше като на шега. Ако ковачът беше по-добър ездач, отдавна да се е отдалечил на три или пет пъти по-голямо разстояние.
Той не пое по посока на селото. Сигурно не смееше да се покаже там. Непонятно защо, той се насочи към потока.
Наистина ли мислеше, че ще може да го прескочи? На мен не ми се вярваше. Потокът беше широк и имаше висок бряг.
— След него! — извиках на Халеф. — Подгони го към моста.
Аз свърнах към селото. Това беше най-прекият път към моста. Може би въпреки лошия кон, който яздех, щях да успея да стигна дотам преди крадеца.
Крантата ми беше доста тромава. Застанах така, че да не усеща цялата ми тежест, но напразно! Налагаше се да прибягна до жестокост: извадих ножа си и убодох коня по шията.
Той високо изцвили и препусна с всички сили. Летях право към селото, но ми се струваше, че и животното не беше на себе си. Повече не искаше да се подчинява. Носеше се слепешката напред, все направо и понеже за път и дума не можеше да става, полагах всички усилия да предотвратя падането, което би могло да бъде много опасно.
Вляво от другата страна яздеше исмиланецът. Той се изправи на седлото и вдигна откраднатата карабина. Можех да си представя адския му подигравателен смях в този момент. Преднината му пред Халеф се увеличаваше. За щастие обаче моят почти полудял кон препускаше към селото с почти същата скорост като на врания жребец.
Оттам вече ни бяха забелязали. Хората стояха пред портите. Близо до първите къщи имаше голям куп камъни. Нямах време да го заобиколя и скочих през него. По време на скока от коня се изтръгна грухтящ басов звук. Изглежда, той нищо не виждаше и сякаш щеше да се блъсне в първия срещнат зид. Всъщност все още имах власт над него, но не можех изцяло да го направлявам. Трябваше да се огранича само до това, да предотвратя някое нещастие.
Вече префучавах край първата къща. Пред нея стоеше една груба двуколка, натоварена с някакви плодове. Не можех да я заобиколя. Смушках коня и я прескочихме. Зяпачите нададоха силен вик.
Наближихме завой, в който трябваше да влезем. Принуждавайки с голямо усилие коня да завие край ъгъла, забелязах един човек, който водеше крава. Той също ме видя, извика изплашено, пусна кравата и избяга. Животното се обърна към него, така че застана напречно на пътя ми. В следващия миг прелетяхме над кравата.