Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Гил се разсмя. Шегите с некадърността на ЦРУ бяха като да ловиш риба в бъчва. А и майтапът беше един вид ласкателство, подхранване на самочувствието, че, виж сега, Гил, ние не сме такива. И сме от един отбор.
— Преди година, когато за пръв път заподозряхме какви ги върши Лави, аз бях шеф на екипа, който го следеше физически и електронно. Видяхме го да се среща няколко пъти с един американец, когото познавам като Джим Хъкстън от първата война в Залива, но който сега явно се нарича Джим Хилгър. По онова време Хилгър беше в Третия специален отряд на американската армия. Двамата американци, които Рейн е убил в Манила, са служили заедно с него. След войната и тримата са напуснали армията и са постъпили в ЦРУ.
Дилайла се изненада, че познанствата му датираха толкова отдавна.
— Ти… работил ли си с тях?
Гил кимна.
— Поставихме насочващите маркери за ракетата „Скъд“, която удари бункера на Саддам Хюсеин. Иначе не знам с какво още са се занимавали. Не си даваха труда да ни осведомяват.
Дилайла помисли малко.
— Те ли ти казаха, че отиват на работа в ЦРУ?
Той сви рамене.
— Знаеш как е, някой и друг намек, намигване. Но поведението на Хилгър с Лави го потвърждава, не че е необходимо някакво потвърждение. Прехващаме електронни комуникации. Хилгър има кодово име в ЦРУ — Топ Дог. Да ти кажа ли какво име са дали на Лави?
Тя кимна.
— Еврейчето.
— Леле.
Гил отново сви рамене.
— Оттам разбрахме.
— А знаем ли какво са правили онези двамата с Лави в Манила?
— Не. Нямахме и представа, че ще бъдат там, иначе щяхме да отзовем Рейн.
— Според теб за какво му е на Управлението Лави?
— Знам ли. За каквото и да е, не ни казват. Ако ни бяха информирали, можеше да решим, че Лави е по-полезен жив, отколкото мъртъв, поне за известно време. В някои ситуации правителството иска отстраняването на хора като Лави… — той махна с ръка, все едно прогонваше нещо.
— За да може някой друг да заеме мястото им — довърши тя с неподправена тъжна усмивка.
— Знаеш как е. Руши и лишавай — това е играта. Премахването на Лави ще разруши мрежите, които разчитат на него. И ще ги лиши от неговия опит.
Тя кимна. Сега беше моментът да върне разговора към по-личните теми. Щеше да му се подчини, но не по начина, по който той се надяваше.
— Помниш ли онази нощ във Виена? — попита и го погледна в очите.
Той задържа погледа й, но не отговори. Дилайла знаеше, че иска да каже „да“, за да я накара да продължи, но го е страх, че изричането на тази дума ще бъде признание за нещо, което не желаеше да признава.
— Не че не исках. Не можех. С колеги спазвам дистанция. Иначе ще полудея. Можеш ли да ме разбереш?
Той кимна объркан. И какво друго да направи?
— Възхищавам ти се за работата, която вършиш — продължи тя. — Знам, че е трудно. Просто… просто исках да ти го кажа.
Подтекстът беше „толкова много други неща искам да ти кажа“. Възхищението и дори тайното желание нямаше как да не го размекнат. Поне щяха да отвлекат мисълта му от далеч по-съществените неща, за които го беше разпитвала досега.
— Всичко е наред — усмихна се колебливо и едва доловимо той.
Беше го принудила да приеме, че този път няма да има нищо. Но все пак да се надява, че е възможно да се случи друг път.
И тя му се усмихна. Мъжете бяха толкова лесни.
13.
Щом се върнахме в Банкок, двамата с Докс се регистрирахме в „Гранд Хаят Ераван“ на „Рачадамри“. Не беше толкова дискретен като „Сукотай“, но аз не обичам да използвам едно и също място два пъти поред. Липсващото очарование на малкия хотел „Ераван“ компенсираше с оперативно удобство: предлагаше многобройни входове и изходи на два етажа и значителна охранителна инфраструктура, състояща се от гардове и видеонаблюдение. Обикновено следенето и охраната за мен са пречка и се опитвам да ги избягвам. Но този път предпочитах да бъда на място, където всеки, пожелал да ме посети неочаквано, ще бъде възпрепятстван. Не че някой знаеше къде съм, но сънят ми винаги е по-спокоен, когато повечето пластове са си на мястото. А ако са налице и най-качествените памучни чаршафи… е, в тази професия глезотиите не се срещат под път и над път. Възползвам се, когато мога.
Нямаше какво да правим, освен да чакаме, и затова оставих Докс да ме изведе на още една вечеря в града. Онази преди няколко дни ми беше доставила удоволствие, доста по-голямо от обичайната самотна вечер в хотела, та не му беше много трудно да ме убеди. Но този път аз щях да избера мястото.
Слязох във фоайето точно в осем, както се бяхме разбрали. Той отново беше подранил и отново приличаше на местен чужденец с кремавата си ленена риза с къс ръкав, пусната над джинсите. Четеше книга. Приближих се и прочетох заглавието: „Отвъд доброто и злото“.