Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
— Ницше ли четеш? — удивих се.
Докс вдигна глава.
— Защо да не чета Ницше?
Смутих се, каквото и да отговорех, сигурно щях да го обидя.
— Ами…
Той се усмихна.
— Знам, знам, всички си мислят, че един южняк не може да бъде интелектуалец. Е, баща ми работеше в една голяма фармацевтична компания в Германия и аз израснах там. Изучавахме дъртия Фридрих в училище и ми хареса. Всичките онези работи за желанието да властваш и прочие. Сега, като го чета, ме успокоява.
— Кой ли шъ си пумисли? — имитирах диалекта му.
Той се разсмя.
— А ти бе каубой, как изобщо разбра какво чета? Надхвърляш очакванията ми.
Свих рамене.
— Като малък все избирах губещата банда. Най-доброто скривалище се оказа библиотеката. Никога не се сещаха да ме търсят там. Накрая ми доскуча и започнах да чета книгите. И не спрях.
— Да избираш губещата банда ли?
Разсмях се.
— Май така излиза. Не спрях да чета, това имах предвид.
— Значи ето откъде взимаш разните сложни думички, дето толкова ти допадат. Беше ми чудно. Пък и не се стряскаш от моя богат речник. Даже дума като „перинеум“ ти е втора природа.
— Кой го казва.
Той затвори книгата и се изправи.
— Е, къде сме тази вечер? На дискотека? В салон за масаж?
— По-скоро ми се ще да идем на мач в „Лумпини“, а след това може и на бар. Бар за възрастни.
— Нямам нищо против да погледам малко тайландски бокс. Ама не съм сигурен за възрастния бар… Всъщност, да не е като филмите за възрастни? Тях ги харесвам.
— Значи ще се разочароваш. Но не виждам защо да не пробваш.
Докс се ухили.
— Естествено, че ще опитам. Аз съм трисексуален, готин, и опитвам от всичко поне веднъж.
Слязохме по стълбището и излязохме през мола на „Амарин Плаза“. На улицата Докс започна да маха за такси.
— Чакай — спрях го. — Дай да се поразходим.
— Да се поразходим… Налага ли се? Нали проверихме на идване. Чисти сме.
— Това, че си бил чист, не означава, че и сега си чист. Вчера си се къпал, нали? Това означава ли, че днес няма да вземеш душ?
— Да, ама…
— Има и други начини за проследяване, освен физическия. Спомни си какво каза Дилайла. Търсят ни доста мотивирани хора. Дай да не ги улесняваме.
Той въздъхна.
— Добре де, добре. Просто не искам да изпусна мачовете.
Отидохме пеша до „Чит Лом“ и взехме въздушната железница за една спирка до „Плоен Чит“. Изчакахме на платформата всички пътници да се разотидат и се качихме в обратната посока до „Сиам“. Слязохме с асансьора до приземното ниво, минахме през един от суковете и излязохме на „Анри Дюнан“, където хванахме такси.
Докс си погледна часовника.
— Сега доволен ли си? Изпуснахме половината мачове.
— Добрите мачове започват в девет. Той ме погледна.
— Ти май познаваш Тайланд по-добре, отколкото изглежда, готин.
Свих рамене.
— Прекарал съм тук известно време. Но не наскоро и не като теб.
— Вие сте мистериозен тип, господин Рейн.
Трепнах леко, когато произнесе името ми. Знаех, че съм параноик, както Хари не пропускаше да ми напомня. Наистина името едва ли говореше нещо на шофьора на таксито, който ни беше взел напълно случайно и който така или иначе със сигурност не говореше английски. Но защо трябваше да го използва? Ако параноята не ти струва нищо, защо да не й отдадеш дължимото? Досега този подход беше успешен.
Но запазих мълчание. Започвах да се уча, че с Докс, а може би и с всички останали, трябва да подбирам битките си.
Пътуването до стадион „Лумпини“ отне десет минути. Купихме си билети за места до ринга за по хиляда и петстотин бата и влязохме.
Муай тай, или тайландският бокс, е местният спорт. Състезателите са с ръкавици и в това отношение, както и в някои други, играта на пръв поглед прилича на западния бокс. Но тайбоксьорите легално и ентусиазирано вкарват в боя краката, колената, лактите и главите си дори при клинчове, които западните рефери моментално биха разделили. Атмосферата по време на мача също е различна, защото липсват всичките простащини между състезателите, които вече доминират в повечето американски спортове. Тайбоксьорите загряват заедно на ринга и не си обръщат голямо внимание, докато изпълняват танците вай кру, с които отдават почит на треньорите си, след това се бият под съпровода на музика, която е влудяваща кръвта смесица от кларнет, барабани и цимбали. Преди години в Япония се запознах с един бивш тайбоксьор, дошъл в „Кодокан“ да тренира джудо. Научихме се взаимно на много неща, а у мен остана голямо уважение към свирепостта и ефективността на тази бойна система.