Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Какво, няма ли го още?
— Не. Антоска, мили, драги, иди да го посрещнеш, моля те, иди в Олшани да го потърсиш, синко.
— По кой път?
Олшани е дълго село, затова към Олшанка водят три пътя. Мария Сямьоновна ме погледна виновно и разбрах, че ще трябва да обиколя и трите.
— Добре. Само че ми дайте неговите гумени ботуши и фенерче.
— Чедо! Бог да те благослови. Наистина може да се е залутал из нивята, да се е търколил във Видров дол, да е паднал в някоя канавка. А по тях се стича вода от гората. Комай има още сняг из нея.
Въздъхнах и поех през мрака.
Светлинката на електрическото фенерче подскачаше по пътя. Огледах Видров дол — нищо. Досами Олшани започна гора с гъсти шубраци. В края й нещо се тъмнееше. Насочих фенерчето натам. До дърветата стоеше Ганчаронак, май току-що приключи с малката си нужда, затова отместих светлината. Не е приятно да те оглеждат в такъв момент.
Дали така ми се стори, но в същия миг като че ли нещо се раздвижи из шубрака.
А счетоводителят — чувах стъпките му — тръгна към мен, леко прескочи канавката и спря.
— А-а, Антон Глебавич — дружелюбно промълви той, сякаш нищо не бе се случило между нас. — Пък аз се чудя кой свети. Ще ме почерпите ли с една цигара?
— Ей сега, Тодар Игнатавич. Дръжте фенерчето, за да ми светнете. — Разрязах пакета цигари с джобното си ножче.
— Голямо ножче — рече той. — Всичко си има.
— Всичко. Както виждате, дори приспособления за вадене на гилзи. Ловджийски нож.
— И ножичка за нокти има. Е, добре, да вървим. Ще си правим компания до Олшани.
„За какво ли се беше сврял чак в гората? Не му ли стигала крайпътната канавка? Е, не е моя работа…“
— Какво ви води насам, Антон Глебавич?
— Ще изследвам замъка. Има една интересна история, свързана с него.
— Нова ли?
— А, не, много стара, случила се преди триста и повече години.
— Че кого интересува какво е ставало преди триста години? — засмя се той, явно учуден.
— Мен.
— Е, може би вас. Но тук има достатъчно и нови истории. По-добре попитайте Шаблика за нелегалната борба, за гестапо.
— Ще го питам и за това. Ако не на мен, на други ще потрябва. Има си специалисти и по нова история.
— Хм.
Връщах се по друг път. На едно място ми се стори, че из нивята оттатък канавката нещо се чернее, уж прескочих канавката, но не улучих края й и загребах вода с единия кончов.
Не, това бе само някакъв дънер.
— Ама че проклятия! — изругах високо аз.
… Вече наближавах Олшанка, вдясно от мен смътно се очертаваха дърветата и по-тъмният от нощта черен силует на замъка. Внезапно се спрях. Сякаш в гърдите ми се заби нещо остро.
В една от кулите на замъка гореше огън.
Светликът му бе малък, в тъмнината изглеждаше розово-син. Щом пристъпих няколко крачки напред, изчезна. А когато се върнах обратно, отново се провидя.
„Какво ли значи това? Кой е запалил огън в тази черна, мрачна като ковчег — не, по-мрачна от ковчег — постройка?“
… Сред мрака в изоставената, отдавна мъртва кула равномерно и зловещо светеше огън. Неволно се замислих откъде се е взел и защо.
… Мария Сямьоновна все още бе потънала в сълзи. Изпъшках, защото ми беше ясно, че пак ще трябва да обикалям из тъмницата по третия път. Изух ботушите.
— Намерете ми сухи чорапи, хазяйке.
Бог очевидно бе чул молбите ми. Едва се отбих отново, когато на двора забоботи мотор, по прозорците пробягна светлина на фарове, някой изтропа в пруста, вратата се отвори и на прага застанаха Ничипар Олшански и Ригор Шаблика, хванали подръка тленните останки на оногова, който само преди два часа беше Вячорка. Той бе мокър от глава до пети и едва си обръщаше езика. Подир тази троица вървеше учителят Михас Иванавич и, кажи-речи, местеше краката на „тялото“.
— Ето го — рече той. — Намерихме го в канавката.
Хазайката ахна, заплака този път от радост.
С общи усилия го вдигнахме на миндера, а Мария Семьоновна се завтече за някаква спиртна настройка, че да го разтрие.