Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Седнах на канапето и отворих плика с ножицата. Самото писмо, и то със старовремски вид като плика, бе на навита на свитък оризова хартия и беше написано с обработения почерк на очевидно доста образован човек. Понеже на мен ми липсваше такова образование, едвам го прочетох. Стилът съответстваше на почерка с върховната си официалност, което само усложни нещата, но с повечко време успях да дешифрирам като цяло смисъла. В писмото се казваше, че преди половин месец в дома си в Мегуро от инфаркт е починал господин Хонда, възрастният гадател, при когото преди доста време бяхме ходили с Кумико. Понеже живеел сам, бил издъхнал без никого до себе си, но според лекарите смъртта била настъпила бързо и старецът не се бил мъчил — това вероятно бе единственият светъл миг в този тъжен разказ. Жената, която идвала да чисти, го намерила на сутринта, свлечен на масата над огнището, където старецът си топлеше краката. Човекът, който бе написал писмото, Токутаро Мамия, бил старши лейтенант в Манджурия и споделял с ефрейтор Оиши Хонда опасностите на войната. Сега в съответствие с категоричната последна воля на покойника, който нямал живи роднини, Мамия се бил нагърбил със задачата да разнесе подаръците за спомен. Покойникът бил оставил изключително обстойни напътствия. „От подробното, старателно съставено завещание се вижда, че господин Хонда е очаквал наближаващата смърт. В завещанието се казва недвусмислено, че той те бъде изключително доволен, ако вие, господин Тору Окада, бъдете така любезен да получите един предмет, който да ви напомня за него. Представям си колко зает сте, господин Окада, но като бивш боен другар на покойника, комуто остават само няколко години живот, ви уверявам, че за мен няма да има по-голяма радост от това да бъдете така любезен и да приемете този дребен предмет като малък спомен от покойния господин Хонда.“ Писмото завършваше с адреса в Токио, където господин Мамия пребивавал в момента, при друг с името Мамия в Хонго, 2-ри квартал, Бункио. Реших, че вероятно е при роднини.
Написах отговора на масата в кухнята. Бях се надявал текстът върху картичката да бъде къс и прост, но след като хванах писалката, няколкото сбити изречения ми се видяха недостатъчни. „Имах щастието да познавам покойния господин Хонда и дължа много на срещите ни с него. Вестта, че той вече не е между живите, събуди спомените от онова време. Разликата във възрастта ни беше много голяма, разбира се, и познанството ни продължи едва една година, обаче съм сигурен, че у покойния имаше нещо, което трогва дълбоко хората. Да ви призная, и през ум не ми е минавало, че господин Хонда ще ме посочи сред онези, които ще получат нещо за спомен от него, нито че съм достоен да получа прощален подарък, но ако неговата воля е такава, бих го приел, естествено, с цялото подобаващо уважение. Много ви моля, свържете се с мен при пръв удобен случай.“
След като пуснах картичката в най-близката пощенска кутия, се усетих, че си нашепвам стиха на стария господин Хонда: „Да умреш, е единствен начин да се носиш свободен: Номинхе.“
Вече наближаваше седем, когато Кумико се прибра от работа. Малко преди шест беше звъннала да предупреди, че и днес ще закъснее и да съм вечерял сам, защото тя щяла да хапне навън. Добре, отговорих и се нахраних набързо. И тази вечер бях сам вкъщи и седнах да почета. Когато се върна, Кумико каза, че й се пиело бира. Поделихме си една от средните бутилки. Жена ми изглеждаше уморена. Сложи лакти върху кухненската маса и подпря брадичка на ръцете си, почти не отговаряше на думите ми. Изглеждаше погълната от друго. Съобщих й, че господин Хонда е починал.
— О, наистина ли? — въздъхна Кумико. — Е, вече беше на преклонна възраст и почти не чуваше.
Когато й казах, че старецът ми е оставил предмет за спомен, тя бе стъписана, сякаш най-неочаквано нещо й е паднало от небето.
— На теб? — учуди се жена ми и умислено сбърчи чело.
— Да. Странно, нали?
— Явно си му бил симпатичен.
— Как е възможно? Всъщност не съм разговарял с него — вметнах. — Най-малкото аз не съм казвал почти нищо. А и да съм казвал, той не чуваше. Ходехме веднъж в месеца при стареца, седяхме и слушахме разказите му. И единственото, което сме чували от него, бе за битката на река Номинхе: как са хвърляли коктейли „Молотов“ и кой танк са подпалили, и кой не е изгорял, ей такива неща.
— Защо питаш мен — рече Кумико. — Изглежда, е харесвал нещо у теб. Не разбирам на такива хора какво им се върти в главата.