Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Ще потърся кораб, княз! — каза Белиот и бързо се отдалечи по пристанището.
10
Марс излезе на чардака на хана и се взря в огньовете на еничарите. Гаснещите клади приличаха на очи на многоглава хидра. Оттатък, през реката, в сянката на буковината беше станът на дьонметата, които отдавна се валяха в безгрижния сън на скота, лишен и от своя воля, и от съвест, и от отговорността на кървавото си ежедневие. Без да ги е броил, Марс на око отчиташе хиляда и двеста, хиляда и петстотин ятагана, които трябваше да избие до крак с четите на воеводите Лошан и Петро Дундар. Двеста лошо въоръжени, зле обучени, недохранени и недоспали мъже срещу султанските арслани? Пастири и орачи срещу елитната османска пехота? Имаше нещо налудничаво в самата идея, а как ли трябваше да бъде наричан този, който се заемеше с изпълнението й…
Марс дръзна да посегне на султановите преторианци и ги изпече до крак в буковите предпланини на Пелистера. Десет дни хората на Лошан и Петро Дундар ръсеха барут и мажеха дърветата със земно масло. Облечени в овчарски аби, те не събудиха подозрението на еничарите, допускаха простодушно изколването на стадата си, обслужваха всичките претенции на завоевателите си, дори онези, които православната църква наричаше смъртен грях на срама, но превърнаха гората във факла и когато Марс увлече еничарите в дебрите й, запалиха я от четири страни и останаха в засада по периферията. Лумна адски огън и стопи сланината на османските ичоглани. Повечето измряха от огън и задушаване в самия лес, а който успяваше да се добере до въздух, загиваше от куршумите на пусията. Един-единствен ислямит успя да се измъкне от пламтящия казан и това беше конният ага на ичогланите. Легнал в храстите, Марс видя бягството му, но Ром беше вързан далече и все още не знаеше колко от резаните са мъртви, затова се отказа да преследва агата.
Три денонощия бесня кладата, вятърът, горещ и объркан, я накланяше ту към смълчания град, ту към склоновете на Пелистера. Дивечът слезе в полето, в небето се биеха на орляци осиротели, объркани птици, писъците им се сливаха с пращенето на огъня и с молитвите на битолчани, които знаеха, че възмездието е само отложено, че ще се стовари на робските им плещи с удесеторен гняв. През нощта на четвъртия ден гъсти облаци слязоха от север, небето се захлупи, димът легна над града, подлютяваше очите, раздираше гърлата, но на разсъмване ливна дъжд и населението си отдъхна. Господ беше решил да спаси и многострадалния град, и планината, поминъкът на пастирска Битоля. Когато кладата престана да пуши и земята подсъхна, Марс прати войводите да изкарат хората. Следите от пожара трябваше да бъдат заличени, корените извадени, земята разорана и засята. За десетина дни картината се преобрази, труповете на овъглените ичоглани бяха погребани, дърветата и корените разпределени по къщите, земята засята с мак и лютиче. Една сутрин в хана дойдоха Лошан и Петро Дундар. Изглеждаха недоспали, унили, дори тъжни.
— Тръгваш ли, княз? — попита Лошан, забил свинските си очички в юза с крушовата ракия.
— Не — Марс имаше предчувствието, че над този град надвисва страшно бедствие и дни наред, ни денем, ни в прохладните битолски нощи можеше да се отърве от него. Сутрин възсядаше Ром, препускаше по арнаутския път, пълзеше по склоновете на Пелистера, докато се изкачеше над шосето за Охрид, и в далечината блясваха сините води на езерото, после тръгваше на изток по билото на планината, надвесваше се над главния път за Мелник, Одрин, Стамбул и едва тогава, гладен като вълк, пришпорваше плувналия в пяна Ром и се връщаше в хана. Околността беше спокойна или поне така изглеждаше. Раята виеше гръб над нивите, никъде не се виждаше движение на войски и въпреки това безпокойството му се засилваше. Лошан прати хората си по всички пътища до Корча, Охрид, Неврокоп, на север до Ниш и Перник, но и те се върнаха успокоени. Никъде не се говореше за кладата в битолската буковина, никой никъде не беше чувал за смъртта на ичогланите. Марс обаче знаеше какво бедствие е бягството на еничарския ага и какво възмездие ще струпа то над смълчания град. „Капан!“ Единствено тази дума се въртеше из главата му и докато чакаше признаци за наличие на войски, всъщност избираше мястото на капана… И го намери. Успоредно с реката течаха още два планински потока. Извираха високо в планината, промъкваха се през затворена от три страни клисура, слизаха през отвора й в равнината, съединяваха се с реката и заедно се вливаха в Охридското езеро.