Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Може би трябва да оставим всичко както си е; засега! Какво лошо може да стане, ако оставим нещата да се случват сами? Не е ли по-добре така, отколкото да човъркаме нещо, което не разбираме?
— Не можем да седим със скръстени ръце, Луиса.
Думите на Соня ме изненадват.
Луиса разперва ръце, откъм водата подухва лек бриз, който се заиграва със смолисточерните й къдрици.
— Но защо? Защо да не можем?
Соня въздъхва, изтупва с длани дрехата си и сковано тръгва към Луиса.
— Защото, откакто се открихме, виденията ми зачестиха. Духовете стават все по-агресивни. Опитват се да ми кажат нещо, да ме издърпат в техния свят и няма да престанат, докато не им кажа и аз нещо.
Тя взема ръцете на Луиса в своите.
— Кажи ми сега, духовете не преследват ли и теб, както и мен? Напоследък не ти ли се явяват все по-често все по-странни сънища? Не сънуваш ли, че летиш и посещаваш места, които са и тъмни, и страшни?
Изумлението пронизва цялото ми тяло. Соня знае нещо, което на мен не ми е известно.
По лицето на Луиса се изписва объркване, после то се сгърчва и тя започва да хлипа.
— Да! Така е, да, да! — поглежда към нас с искрен и неподправен страх. — Но това не означава, че трябва и ние да ги преследваме. Може би Душите са разгневени, че сме тъй настоятелни. Може би, ако не им обръщаме внимание… ако престанем да търсим отговори на въпросите си, те ще ни оставят на мира.
Ала това няма да стане. Сигурна съм. Онова, което се крие в сянката на сънищата ни, на моите сънища, се спотайва и чака. Не можем да се направим, че го няма.
Соня прегръща Луиса с едната си ръка.
— Съжалявам, но мисля, че Душите не действат по този начин. Те искат нещо от нас, желаят нещо от Лия, а сега… и няма да намерят покой, докато не им го дадем.
18.
Прекарваме Деня на благодарността в приятна забрава. Джеймс и баща му се присъединяват към нас, а докато играем в салона на какви ли не игри, откъм кухнята се носят апетитни аромати. Лицето на Хенри светва като падаща звезда, когато Соня се съгласява да изиграе партия шах с него. Той не се огорчава дори когато тя го бие на поразия и с елегантна усмивка го матира.
Алис е нащрек. Ние се смеем весело край огнището, а тя ни наблюдава отдалеч като усетило опасност животно. Местим се в трапезарията и аз сядам отдясно на Джеймс. С изненада установявам, че Алис държи да седне от лявата му страна. Присъствието й ме изнервя, макар че през повечето време не я виждам. Отпъждам мрачното си настроение. Масата е отрупана с вкусни гозби, виното се лее като приятните разговори помежду ни и така изминават два незабравими часа.
Отново се пренасяме в салона, нахранени до насита, поели такива количества храна, че госпожица Грей би се разстроила от лакомията ни.
След дълги уговорки леля Върджиния сяда на пианото. Заобикаляме я и пеем, смеем се и се ръгаме един друг с лакти, когато някоя строфа от текста на песента ни убегне. Дори Алис се присъединява към нашия хор, макар да стои на разстояние от Луиса и Соня, и когато в салона прозвучава последният припев на последната изпята от нас балада, помещението внезапно утихва. Огънят зад решетката в камината догаря и леля Върджиния, която никога не проявява признаци на умора, вдига ръка, за да прикрие прозявката си. Хенри спи в стола си край камината, а буйният му перчем е паднал над очите му.
— Е, не бих искал да прекъсвам празненството, но мисля, че някой трябва вече да си ляга.
Докато казва това, Джеймс наднича над рамото ми и аз поглеждам към Хенри.
Ала като проследявам бляскавия поглед на Джеймс, виждам, че господин Дъглас се е свил на канапето и също спи. Тихо се смея, като се старая да не събудя нито единия, нито другия.
— Ами да… вече е доста късно. Да помоля ли Едмънд да ти помогне до каретата? — кимам към господин Дъглас.
— Не, благодаря. Ще се оправя.
Господин Дъглас сънено се препъва по пътя към каретата, където Джеймс го настанява, следват весели пожелания на сбогуване. Леля Върджиния изчезва в кухнята да ръководи вдигането на трапезата, а Луиса и Соня се оттеглят да се преоблекат за през нощта. Оглеждам се, за да се уверя, че наоколо няма никого, измъквам се от топлата къща и следвам Джеймс на терасата.
Той не си губи времето, а ме взема в прегръдките си и се заиграва с падналата на лицето ми къдрица. После устните му се притискат към моите, разтварят ги като цветна пъпка, която разцъфва, докато венчелистчетата остават тъмни и сбръчкани. В подобни мигове се чувствам различна — превръщам се в онази Лия, на която не й пука за госпожица Грей, нито за книгите й, още по-малко за правилниците. Лия, която не я е грижа за очакванията към нея. В такива мигове си мисля, че нищо не може да се обърка, усещам се цялостна и изпълнена с живот.