Бранителката на портата

Той накланя глава на една страна.

— Но не си упражнявала сама. Нали така?

Отначало не разбирам накъде бие, но когато схващам мисълта му, когато в главата ми просветва, усещам истински ужас.

— Соня. Упражнявах се заедно със Соня — поклащам глава, сякаш възражението ми ще зачеркне напълно неговото твърдение. — Но тя беше добре. Беше съвсем добре, докато не влязохме в гората.

Той затъква кичур от увисналата ми, напоена със солена вода коса, зад ухото ми.

— Наистина ли? — пита и си поема дълбоко въздух. — Лия, очевидно Душите не са завладели Соня за една нощ. Процесът е бил дълъг.

Обръщам се така, че гърбът ми отново се опира на гърдите му. Не ми се ще да забележи смесицата от тъга, гняв и недоверие, която знам, че ще се изпише на лицето ми.

— Значи мислиш, че Соня е била под въздействието на Душите дълго време.

Това не е въпрос, но той отговаря:

— Мисля, че по-скоро е било така, а ти? Според мен връзката й с Душите е започнала отначало като хитро внушение, може би дори са се дегизирали като някой друг и тя не ги е познала.

— Но… това означава… — не съм в състояние да довърша.

Прави го Димитри.

— Това означава, че вероятно Соня не ти е помагала да разкриеш докрай собствените си заложби, независимо дали го е правила случайно или нарочно — свива рамене. — Например ти знаеше ли, че си Заклинателка като сестра си? Ще ти трябва време, за да развиеш тази своя способност, но и това ще стане. А аз мисля, че Соня добре го е знаела.

Не мога да го погледна в очите, въпреки че откритието не ме изненадва. Не знам защо трябва да се срамувам, след като не аз, а Соня е предала каузата ни. Соня ме е предала. Знам само, че съм проявила ужасна наивност.

А сега всичко си идва на мястото, колкото и да не го желая. Под влиянието на Душите Соня ми е помагала да развия заложбите си само донякъде. Заблудила ме е, като ме е накарала да повярвам, че съм станала по-силна. Че имам възможност да съм победителка в битката. Само донякъде, така че да убие стремежа ми към постигане на съвършенство. Дотолкова, че да не очаквам да стана по-силна, отколкото съм. Настоятелното й желание да ме придружава по време на пътуванията ми в Равнината заради безопасността ми всъщност е било израз на желанието й да знае всяка моя стъпка. Безпокойството й, че ще се насиля и ще се изтощя, е било фалшиво — тя просто се е безпокояла да не би да развия заложеното в мен твърде бързо.

Когато си спомням твърдото й настояване да нося медальона, осъзнавам, че няма никакво значение дали ме е предала, защото е била подмамена, или защото сама е поискала да го стори. Очевидно е как свърши всичко.

Разтрепервам се. Не от страх. Не от мъка. Не. А от дълбока и необуздана ярост. Дори не мога да погледна прегърбената й фигура на носа на лодката от страх, че ще скоча и ще я изхвърля зад борда. И няма да позволя на никого да я спаси.