Докато смъртта ни раздели

Щом влязох в града, подкарах колата веднага към къщи. Взех душ, смених ризата и вратовръзката си. След това се отправих към най-луксозния хотел в града, където не сервират на клиенти в ежедневно облекло.

Беше още рано и барът бе полупълен или полупразен, в зависимост от това кой как го вижда. Избрах си едно столче и поръчах двойно уиски. Когато пия в барове, пия уиски. То по-добре приляга на интериора им, отколкото акевит. Акевит може да се пие у дома, в планината, на море или където и да било, но не и в бар. В бар се пият уиски, водка или коктейли, които се поръчват с речник на чуждите думи. Аз обаче съм прост човек с прости навици, а речника си оставих у дома. Затуй си поръчах уиски.

В заведението имаше една жена. В този хотел е така, че в заведенията му винаги има жени. Това е най-сигурното място в града, където можеш да ги намериш във всяка възраст и на всякакви цени.

Погледната отзад, тази жена можеше да мине и за двайсетгодишна. Облечена бе в черно — копринена блузка и широка пола, препасана с широк и тежък колан, краката й бяха стройни, а косата й падаше свободно, яркоруса и явно недотам естествена.

А когато се обърна към мен, видях, че е по-скоро на около петдесет, не на двайсет. По лицето й не се четяха никакви илюзии и тази вечер на мен ми трябваше точно такава жена.

Очите ни се срещнаха, аз кимнах с глава към чашата си и я погледнах питащо. Тя стана и тръгна към мен, люлеейки бедра, със сухи устни, които облизваше не за мен, а за джина, който поръча за моя сметка.

— Можеш да ме наричаш Сул13 — каза тя и гласът й изхриптя като повредено радио.

— А ти мен Моне14 — отвърнах аз.

Лицето й беше сбръчкано, но не съвсем некрасиво и несъмнено привикнало повече на интериори, отколкото на екстериори, та бях сигурен, че не ще може да различи опашката от главата на една пъстърва, да не говорим, че сигурно никога не беше пила кафе от почерняла бака, а дори и да бе пила, това ще да е било доста отдавна. Очите й бяха светли и размити от многото изпит джин, но устните — големи и широки, свикнали да смучат направо от бутилката. Започнах да й викам Сул.

— Мисля да похапна — казах.

— Мога само да ти правя компания — отговори тя. — Иначе никога не ям след четири часа следобед. Не понасям това.

Излязохме на терасата и седнахме на една маса, поглеждайки надолу към гостите на хотела, които минаваха край рецепцията. Неколцина англичани със зачервени лица и в зелени голфове бяха единствените туристи в хотела. Останалите посетители приличаха на търговски пътници, бизнесмени, професионални участници в различни семинари.

— Местя се — обади се тя.

— Всяка вечер ли?