Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
При нас довтаса червено-кафяв кокершпаниел, задъхан, закачлив. Роар падна на колене пред него и му поднесе лице да близне.
— Скачай! — провикна се той. — Хей, скачай!
Песът сигурно се казваше Скачай, друго не можах да предположа.
Сисел влезе в стаята с метален поднос, върху който имаше сандвичи, изящна кана, пълна с кафе, и солидни чаши с нарисувани по тях червени цветя.
— Момичетата са на училище — каза тя, опитвайки се да завърже делничен разговор.
— На колко са години?
— Берит е на единайсет, а Анне-Лизе на тринайсет. Райдар — мъжът ми, ще се опита днес да си дойде по-рано от работа.
— А той с какво се занимава?
Тя прокара ръка по челото и през косата си.
— Управител е на магазин. Преди това беше собственик на малко предприятие, но конкуренцията стана непоносима. Почти не се завръщаше вкъщи, просто изнемогваше, а и не можеше да си вземе помощник. Вечер трябваше да подрежда, да оценява, да пише поръчките и да изчислява. Да, сега също доста е зает, но все пак не както преди, по-спокойно му е.
Тя изглеждаше потисната по един особен начин. У нея нямаше нищо нервно и истерично, но въпреки това изглеждаше угрижена и почти сломена. Върху малкия й тънък нос се очертаваха червени венички, а устните й бяха сухи и бледи. Тя каза:
— Просто не мога да схвана… как всичко това…
Обърна се към Роар:
— Роар, би ли отвел кучето навън, в градината, да си поиграете?
Роар кимна. После ме погледна:
— Ти все още няма да си тръгваш, нали, Варг?
— Не, не, Роар. Няма да си тръгна толкова бързо. — Пак този мой съвсем чужд глас.
Щом като момчето излезе, тя рече:
— Полицията каза… даде ни да разберем… Истина ли е, че Венке е заподозряна, че… че тя…
Не намери сили да довърши. Очите й ме гледаха, изпълнени с недоверие.
— Да, това означава, че да. — Наведох се към нея. — Но аз не го вярвам. Не мога да го повярвам нито за секунда. Не познавах сестра ви особено добре, срещнах я фактически преди по-малко от седмица. Но не вярвам, че тя го е убила. — Преглътнах. — Не знам дали от полицията са ви обяснили какъв съм.
Тя леко кимна.
— Аз съм частен детектив. Работата ми е да откривам различни неща. Не такива сериозни неща като убийствата, които не са моя работа. Ала трагедията в случая засегна хора, които ми станаха мили, и аз ви обещавам, госпожо Баугнес, обещавам ви, че ако има нещо, което трябва да се намери, което да се предяви като контра доказателство и ако наистина го има, аз ще го открия. Обещавам ви, честна дума…
Тя ме погледна, сякаш бе нейде надалеч.
— Та ние просто не можем да повярваме. Тя така обичаше Юнас и бе толкова нещастна, когато се разделиха, заради… заради…
Външната врата хлопна и аз чух тежки стъпки в антрето. В стаята влезе мъж и аз и Сисел Баугнес станахме.
— Веум — представи ме тя. — А това е Райдар, мъжът ми.
Райдар Баугнес ми протегна ръка.
— Приятно ми е — каза.
Имаше характерно лице, прорязано от бръчки. Изглеждаше на около петдесет — мъж с ясно очертан профил, с тъмносини очи, малка уста и брадичка, която се сливаше с врата му. Облечен бе в сива работна престилка, а от горния й джоб се подаваха три химикалки и един жълт молив. Гласът му беше дебел, сипкав, сякаш се бе простудил.
Сисел Баугнес каза:
— Тъкмо говорехме за…
Той кимна и седна.
— Ужасна история — рече.
Жена му отиде до кухнята и се върна с чаша кафе и за него. По един спокоен и непринуден начин двамата изглеждаха щастливи. Стигнали бяха до средата на живота и вече бяха кръстосали пътищата си в една обща посока, която да следват, без да е нужен компас. Никой не ги спираше да им задава трудни въпроси, нямаше чужди хора, които да пресичат пътя им и да отклоняват вниманието им.
Подех:
— Вашият бащин дом… разбрах, че са ви възпитавали много строго.
Погледнах към Сисел Баугнес.
Мъжът й попита:
— Кой ви каза това? Юнас?
Сисел Баугнес се обади с тон на леко обидена:
— Знам, че Юнас обичаше да изкарва нещата така. Той… той изобщо не се почувства добре у нас. Беше много по-различен. Дете на града, а ние на селото. Все ни представяше като благочестиви, вярващи и тем подобни, но нямаше право. — Тя произнесе последните думи тъй, сякаш те бяха най-силните в речника й, за да даде израз на своето недоволство.