Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
По протежение на Скугестранд вече има широк и хубав път, напомнящ аутобан, и голяма част от напрежението при шофирането спадаше. По-рано човек просто не знаеше с каква кола би се сблъскал на следващия завой, а сега напред има видимост на не по-малко от двеста метра.
Както всички момчета, и Роар обичаше да пътува в автомобил и виждах как по лицето му се редуват интересът към пейзажа и желанието да си бъбрим.
— Ти… ти си много добър шофьор, Варг.
— Така ли мислиш?
— Участвал ли си… участвал ли си в преследването на много престъпници?
— Не ми се е случвало често.
Само всеки петък… с редовния криминален филм по телевизията.
— Разкажи де!
— Няма много за разказване. Всичко става толкова бързо, че след това едва ли е възможно да си спомниш нещо. Просто се радваш, че си се отървал, че си запазил живота си.
— Ооо… но…
Малко преди Тюсе има крайпътно кафене, разположено точно на един остър завой, и пред него винаги са паркирани коли. От пътя то не изглежда толкова уютно, но влезеш ли вътре, попадаш в салон, който напомня някогашна зимна градина, с големи продълговати прозорци, насечени от безчет малки рамки като шахматни дъски, с чуден, успокояващ изглед надолу към морето. Лете този изглед се промъква между листака на дърветата пред прозорците. Сега нямаше листа и голотата им допълваше пастелните тонове на картината, без да те лишава от чувството, че си напуснал ежедневната действителност и си се озовал в приказен свят. Независимо от това какво консумираш, ти седиш, захласнат от гледката. Вратът ти леко се схваща, но излизаш навън с уталожени нерви и сетива, а сядайки отново на волана, усещаш, че това ти е вдъхнало благост, че ръцете ти са станали по-сигурни, а зрението — по-остро. И наистина шофираш по-добре.
Влязох с Роар в кафенето и всеки изяде по един сандвич със скариди, като се има предвид, че маслото бе повече от скаридите, поставени върху лист от зелена салата, който ми напомни одран хамелеон, и парче лимон, предварително изстискано. Ала гледката пред очите ни никой не можеше да ни отнеме, за нея дори не вземаха нищо отгоре.
Накрая си поръчах чаша кафе, а за Роар — лимонада, която той изпи със сламка. Сламката беше червена, а лимонадата — белезникава, почти безцветна. Покривката на масата бе зелена, а изгледът…
В съседство с нас седяха трима шофьори на товарни автомобили. Имаха гласове, дълбоки като минни шахти, и юмруци като екскаватори. Лицата им бяха широки и ъглести като колосите, които караха. Това непременно бе характерно за професията им, един вид деформация, която и законът за охрана на труда не би могъл да премахне. Не ги чувах какво си говорят, но какво значение имаше това. Гръмките им гласове боботеха и това бе достатъчно. Тук тези хора се чувстваха като у дома си, те се чувстваха като у дома си във всички крайпътни кафенета на света. Последните непоклатими каубои. Ако срещнеш един от тях в някоя тъмна вечер насред завой, кацнал високо в колата си, по-малка само от локомотив, и ако си се приближил доста вляво към осевата линия, с теб е свършено. Ще се превърнеш в смес от кръв и бензин, която ще се разлее по асфалта на мястото, дето само допреди минути си се намирал с твоя автомобил. Тогава не ще бъдеш нищо повече от онези няколко километра над осемдесет, с които си карал, за да спестиш време и да не закъснееш за срещата си със своята внезапна смърт, насред един завой, в ковчег от разкривен метал, окъпан с машинно масло.
Но тази прелестна гледка…
Роар смучеше лимонадата през червената пластмасова сламка. Гледах лицето му. На кого прилича? На майка си? На баща си? Опитах се да си ги представя: Венке Андресен със затворени очи и внезапно поднесени за целувка устни и Юнас Андресен, с очила и мустаци, омацани с бирена пяна, стиснал с пръсти чашата и на другия ден най-неочаквано — мъртъв.
Не, не приличаше на никого от двамата. Приличаше на себе си — малко момче с овехтяло шушляково яке и кадифени джинси с кръпки на коленете, което внезапно се беше появило в кантората ми, вече забравих преди колко дни. Пет или шест? И непрекъснато ми напомняше за едно друго момче, с няколко години по-малко, което отдавна не бе идвало при мен, отдавна.
— Не смяташ ли, че е красиво? — попитах го аз и кимнах в посока към прозореца.
Той ме погледна въпросително.
— Кое?
— Изгледът.
— Изгледът?
Не, още беше много малък. На осемгодишна възраст никой не се вълнува от изгледи. Това ще стане едва при първото влюбване.