Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— С какво бих могла да ви помогна, млади човече?
Винаги съм се отнасял по-различно към жена, която ме нарича „млади човече“. В такъв момент ме обзема желанието да я нарека „стара жено“. Но никога не го правя. Не е учтиво, дори в моите кръгове (ако въобще имам такива). Поясних:
— Бих желал да поговоря с господин Паулус Смит.
Тя затвори едното си око и ме погледна с другото над очилата си с безцветни рамки:
— Имате ли уговорка?
— Не, но…
— Тогава и дума не може да става. Господин адвокатът от Върховния съд е много зает. Евентуално бихте могли да поговорите с един от неговите…
Като че по поръчка обаче една от най-вътрешните врати се отвори и оттам излезе млад мъж. Той беше на неопределената възраст на всички канцеларски служители, които започват работата си като стажанти и се пенсионират като заместници. Изглеждат все на около четирийсет години, въпреки че могат да бъдат на двайсет и няколко или на шейсет.
Той беше прегърбен, сивият костюм съвсем не му стоеше добре, да не говорим за вратовръзката. Отиде при по-младата секретарка, остави на бюрото до нея един лист, каза й нещо, погледна ме мрачно и пак изчезна обратно към канцеларията си. Стоях и се вслушвах в стъпките му. Такива хора обикновено имат тътреща се походка. Но не и този. Той ходеше напълно безшумно. Може би въобще не съществуваше. Може би аз бях единственият, който го бе видял.
По-възрастната секретарка предложи:
— Мога да се обадя на Смит младши. Ако той има няколко свободни минути…
Казах:
— Нуждая се от повечко минути, а освен това Смит младши не е достатъчно добър за мен. Кажете, моля, на Паулус Смит, че става дума за делото по убийството, което той е получил вчера или завчера.
Тя даваше вид, че не може да се пребори с чувството си да не ме взема на сериозно. С леко кимване каза:
— Добре, ще видя…
И хлътна навътре в кантората през една тежка дъбова врата, а по-младата отново заби поглед в пишещата си машина, сякаш се страхуваше да не я заговоря.
След около половин минута по-възрастната се върна, за да извести:
— Господин адвокатът ще може да ви отдели пет минути.
— Нека кажем десет — отговорих аз и влязох вътре.
Паулус Смит беше в края на петдесетте. Дребен мъж, висок около 160 см, но яко сложен. Имаше широк гръден кош и силни крака, които създаваха впечатлението, че са ненаситни за ходене. Косата му беше съвсем бяла и сресана назад, а лицето му имаше свежия цвят на слънчев загар, което показваше, че често прекарва времето си на открито. В този момент например той изглеждаше така, сякаш току-що се беше завърнал от двуседмична почивка в Хардангерската долина.
Смит беше един от най-добрите адвокати защитници в града, известен от много години. Ненапразно момчетата от полицията го наричаха „Смит и дреболиите“, защото ако някъде на някакво място се намираше някакъв параграф, за който другите не бяха и чували, но който можеше да бъде използван в защита на клиента, Смит го изваждаше на бял свят като живо зайче изпод цилиндър. Той си имаше картотека за абсолютно всички параграфи от Наказателния кодекс, която по обема на информацията в нея превъзхождаше и най-добрата компютърна система и работеше абсолютно безотказно.
Сега излезе иззад бюрото си и дойде при мен. Подаде ми ръка, вперил очи в лицето ми. Очите му бяха младежки, сини и се открояваха на фона на загорялата кожа на лицето му.
Представих се:
— Веум. Варг Веум. Аз…
Той ме прекъсна с дълбок глас, който бе свикнал да прекъсва и да налага да го изслушват:
— Да, чух вече за вас. Здравейте. Аз съм Паулуо Смит. Венке Андресен ми поразказа нещичко, а освен това имах възможност да се запозная и с вашите показания. Моля, седнете. Интересува ме какво имате да ми кажете. Това дело е интересно в много аспекти.
Той ми посочи едно черно кожено кресло, а сам седна зад бюрото. Постави лактите си върху тъмнокафявия махагонов плот и скръсти отгоре здравите си ръце, покрити с гъсти светли косми, загорели като лицето му и с ясно очертаващи се синьо-черни изпъкнали вени. Смит обаче жестикулираше с тези силни ръце с такава лекота, сякаш движеше бледите и маникюросани пръсти на жена-капелан.
— Можем ли веднага да минем по същество? — попита той. — Вие смятате ли, че Венке Андресен е убила съпруга си?
Казах твърдо:
— Не.
Той ми отправи замислен, заинтересован поглед, а аз добавих: