Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— От Лаксевог в Сандвикен — продължи тя. — Току-що получих нова квартира.
Следеше с поглед дима на цигарата си, който се виеше бавно към високия таван.
След дълго чакане един зъл сервитьор ми донесе обгорял бифтек с прекалено сварени зеленчуци за гарнитура. Но картофите бяха превъзходни.
Тя каза:
— Ако желаеш, мога да те поканя на гости в новото ми жилище.
Отговорих:
— Да? Винаги съм проявявал интерес към… жилища.
Дълбоките бръчки около устата й и широките пори на кожата на лицето й се виждаха особено безнаказано на по-ярка светлина.
— Само че има една особеност в това жилище… наемът е доста висок.
— Така ли? За съжаление портмонето ми е пробито, а влогът ми в банката — на изчерпване, така че…
Тръгнахме. Жилището й не се намираше точно в Сандвикен, тъй като Йоврегатен едва ли е в Сандвикен, пък и не изглеждаше съвсем ново. Но за сметка на това тя извади чисто нова бутилка уиски от най-висока класа.
— Някой я е забравил тук — каза и се подпря на стената.
Нито аз, нито тя се чувствахме особено добре. Лицето й не будеше илюзии, а когато се съблече, видях, че и за тялото й можеше да се каже същото. Ала в нощ като тази аз имах нужда точно от такова тяло.
Затуй не се учудих, че тя после направо ме изхвърли, защото я любих като застаряващ маратонец, пробягал едва-едва разстоянието в дъждовно време и заел до финиша някъде между осемдесето и деветдесето място. Любих я като античен вестоносец, с последни сили допълзял до краката й, за да издъхне. Любих я като одъртял цирков слон след много сезони и турове на манежа. Любих я с жарта на срутена кахлена печка в запустяла къща.
После криех лице между колената си, за да не ме види, че плача.
Изтърколих се от леглото на пода и допълзях до бутилката с уиски под масата, легнах по гръб и излях остатъка в устата си. После таванът започна да пада върху главата ми, нещо голямо и бяло се надвеси над мен, опитвайки се да ме вдигне, а наоколо ечаха ругатни.
Затуй съвсем не се учудих, когато тя ме изхвърли навън, без дори да успея да нахлузя панталоните си. Спрях се на площадката на стълбището в тъмния вход и се опитвах, както ми се стори, в продължение на часове да мушна правилно двата си крака в крачолите на панталона.
Вън на улицата ме спряха няколко момчетии, притиснаха ме до стената, пребъркаха джобовете ми и измъкнаха оттам остатъка от парите ми. Стоях, облегнат на къщата, и гледах след тях, без да мога да направя каквото и да било.
Все пак се добрах до къщи и на следващия ден се събудих рано. Казах си: има само едно нещо, което пречиства душата — това е истината…
30
Хамре ме огледа саркастично.
— Не изглеждаш добре — каза.
— Аз ли? Отдавна не съм се чувствал толкова добре.
Но това се отнасяше повече за последните дни, не за днешния. Пък и излъгах. След препиване с уиски денят ти носи вкус на пепел от изгорели стари вестници, който по никакъв начин не може да се премахне. Вече се бях отказал от опитите да постигна това.
Хамре седеше зад полагаемото му се бюро, от онези, каквито имат всички тук, без индивидуалност, подобно на дезодорант. Стените са без изключение сиво-бели, изгледът извън тях не се променя: прекрасен и поучителен изглед към средните етажи на една банка, също така лишена от всякаква индивидуалност.
Заех място там, където седяха посетителите, заподозрените, свидетелите, онези, които идваха със сведения, важни според тях за следствието. Столът не беше удобен, но и не можеше да бъде такъв. Беше стол, от който ти се иска да станеш по-бързо, тоест да разговаряш по същество, без отклонения и заобикалки.
Хамре ми подаде написан на машина протокол, отразил всичко, което бях казал на мястото на престъплението в деня на убийството.
— Трябва да добавиш личните си данни, най-отгоре — каза той. — Мисля, че всичко останало е в ред.
Прочетох написаното. Беше приятен документ и буквите изникваха в двойни редове пред уморените ми очи. Но това, което фигурираше там, отговаряше на истината.
Докато попълвах колонките в най-горната част на листа и се подписвах в най-долната, Хамре каза:
— Той си имал любовница. Знаеше ли това?
— Ъъъ… кой?
— Папата. За кого мислиш, че говорим?
Хамре премяташе в ръка прозрачно зелена пластмасова линийка. Прехвърляше я отляво надясно, наблюдавайки ме. Може би това беше начинът му да брои до десет. Каза:
— Юнас Андресен си е имал любовница. Знаеше ли това?