Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Изпихме си кафето, лимонадата и потеглихме отново. Около Квамскуг нямаше сняг, но областта чернееше от дъжд. Снегът покриваше с тънка корица склоновете на планината и трябваше да се иде доста нависоко, за да се намерят удобни места за каране на ски.
Пътищата бяха добри. Мина времето на разбитите квамскугски коловози: туризмът бе допринесъл и за оправянето на пътищата, въпреки че доста се спореше по тези инвестиции. Бързо преминахме покрай плътните редици от хижи, които придаваха на пейзажа вид на хаотично застроено предградие, и се спуснахме надолу през Токайел, където тунелите под планините започнаха да ни поглъщат и изхвърлят отново като носена от течението риба.
Прекрасната природа се простираше чак до Хардангерфиорд и Нордхаймсунд, където изведнъж настъпи пролет. Това беше мигът, който се случва тук само веднъж на година. Сякаш небесна ръка внезапно отмества облаците настрана и хвърля шепа слънчеви лъчи връз земята. Слънцето се изтърколи надолу по склоновете на планината, събра в бляскавия си диск остатъците от миналогодишното зелено, смеси ги с кафявото, бялото и мръсно сивото на зимата, запокити ги в очите ми. Пролет!
Наистина пролет. Слънчевата светлина увиваше като мрежа пейзажа и придаваше сияние на задминатите от нас планински склонове, на пътя, който се виеше към фиорда, на синьо-бялата му ивица под нас и на сиво-сините хребети от другата му страна, разпростираха се над искрящите в алено и сребристо градини, над лъхтящия насреща ни червен автобус и стопли поспрялата до самия край на шосето стара жена в сива пола и тъмнокафява фланела, с черна кърпа на главата. Тя ни гледаше с лице, изтъркано от времето и обветрено от годините. Да, пролет, още смътна, съвсем ранна, но пролет.
Не говорех нищо, за да не изпортя настроението, да не разчупя на парчета картината пред нас на хиляди парчета и парченца. Но внезапно настъпилата тишина ми подсказа, че и Роар изпитва същото, че и той е забелязал внезапно изгрялото слънце над неочаквано изникналия нов пейзаж, че и той бе почувствал настъпилата в природата промяна, бе усетил, че слънцето е поставило своята тежест във везната на времето, че старата зима е на път да си иде, а новата пролет нахлуваше като прилив долу във фиорда — навътре в морето и нагоре в небето.
Късата отсечка на широкия път между Нордхаймсунд и Йойстесе минаваше покрай фиорда от синкаво сребро, който проблесна от едната ни страна, отразявайки слънчевите лъчи на каскади, не по-малко от нас освежен и зарадван от… пролетта.
Пристигнахме, изпълнени с такива чувства, в Йойстосе, все още носейки зимата в кръвта си, ала вече и пролетта като надежда, и лятото като страстен порив. Само след миг студът и смъртта отново ни смразиха, защото си спомнихме за какво пристигахме там.
28
Чичото и лелята на Роар живееха в голяма, прилична на куб къща, сякаш новобоядисана и отвън, и отвътре, кацнала високо на планинския скат, обкръжена от напъпили овощни дръвчета и с изглед към цялото Йойстесе и към фиорда и планините от другата му страна. Човек можеше да им завиди за чувството, че живеят по средата на пощенска картичка с красива гледка.
Лелята изтича до портата още преди да сме излезли от колата. Тя ни беше чакала. Прегърна Роар топло, дълго и това предизвика сълзи в очите му. След това се изправи и ми протегна ръка:
— Сисел Баугнес.
— Веум.
Беше значително по-възрастна от сестра си и лицето й имаше доста по-остри черти. Изглеждаше на около четирийсет години и не се опитваше да ги скрие. Устните й бяха тесни, а в косата й просветваха доста сиви кичури. Очите й бяха зачервени от плач и заобиколени с тъмни сенки, сенки от продължително нощно бодърстване. Носеше широка синя пола и светла памучна блуза с цвят на яйчена черупка. Ръцете й бяха леко почервенели и обсипани с лунички над голите лакти.
— Това беше страшен шок за всички ни.
Тя се вгледа в лицето ми, сякаш очакваше да види в него ужаса си.
Казах:
— Да, за всички нас.
— Извинете ме, съвсем не се сетих: вие сигурно ще пиете чаша кафе, а може да хапнете и някой сандвич.
Поблагодарих и приех поканата. Сестрата на Венке ми се струваше най-добрата компания за кафе в ден като този.
Тя ме настани на една табуретка от холна гарнитура в стая, която свидетелстваше за изпълнен със спокойствие и обикновен семеен живот. По тесните етажерки имаше повече фамилни фотографии, отколкото книги, а телевизорът в единия ъгъл на стаята беше стар модел и черно-бял. Транзисторът с лъскава антена за УКВ беше по-нов. От него се разнасяха ритмите на предобедна музика: смес от южноамерикански мелодии, аранжименти на флейта за хор от ангелчета от Хамбургското студио — милувка за слуха и мед за сърцето, колкото и излишно да е да имаш музикален слух или прекалено нежна душа.