Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Несговорчив човек беше — каза мъжът й. — И ние виждахме накъде отива всичко.
Сисел продължи:
— А ние никога не сме били такива. Вярно, семейството ни беше набожно, но изповядващо светла и радостна вяра, не мрачен фанатизъм. Баща ми, той вече е покойник, мир на праха му, но аз не съм виждала човек, който да се смее по-хубаво от него. Изключително добра душа беше и даже в най-тежкия и дълъг период на болестта си успяваше да запази доброто си настроение, обзет от вяра в Спасителя. А когато умря, ние не скърбяхме за него. Защо трябваше да скърбим? Той си бе отишъл всъщност в своето вечно убежище и там нямаше да му се случи нищо страшно. По-тежко беше за нас, все още живите, които трябваше да преживеем тежката загуба… Майка ми… О, боже господи, как ще й разкажа всичко, та то просто ще я убие… Тя и баща ми, те така и не разбраха Юнас. Както и той не ги разбра. Не казвам, че това е било негова или тяхна грешка. Те просто идваха от два различни свята, а сега…
Райдар Баугнес продължи:
— Сега видяхме какво се получи.
Тя се обади отново, този път по-разгорещено:
— Само не мога да разбера… когато двама души са се оженили и врекли, как единият може да отиде при друг човек, при чужд човек! Мога да му простя, че произхожда от различен свят, но това, това не ще мога да му простя. Не мога да го разбера.
Мъжът й кимна в знак на съгласие. После запита:
— Вие женен ли сте, Веум?
— Не — отсякох, не желаейки да се впускам в подробности.
— Тогава вие не разбирате. Бракът, съединението на двама, които се обичат, би трябвало да е тъй свят и чист, че нищо… нищо да не може да се вмъкне между двамата. И да разруши съюза им.
Взех си сандвич с цел да избягна отговора. После доизпих кафето си и се надигнах.
— Време е да тръгвам. Трябва да се върна в града.
Те станаха. Сисел Баугнес каза:
— Благодаря ви за решимостта да помогнете. Ако можем и ние да помогнем с нещо, моля, обадете се. Нямаме много пари, но… малко…
Тя остави думите да висят във въздуха, подобно на всички разговори, които се отнасят до пари, та да се изпарят по един чудесен начин и да се превърнат в нищо.
Казах:
— Обещайте ми само едно. Да се грижите добре за Роар, ако…
И двамата кимнаха:
— Ще се грижим за него като за собствен син.
В известен смисъл се почувствах успокоен. Мислех, че при майка си той щеше да се чувства по-добре, но и в този дом нямаше да му бъде зле, ако събитията се развият още по-неблагоприятно.
Райдар Баугнес ме изпрати до стълбите. Когато жена му влезе вътре, той ми довери тихо:
— Не исках да го кажа в нейно присъствие, но тук, като мъж на мъж, Веум, аз заявявам, че не ми липсват мъжки страсти. Днешният свят ни предлага доста изкушения. В службата си имам много и хубави млади момичета, пък и не всички са недостъпни, особено някои от тях… Бих могъл…
По пътя разсъждавах над последните думи на Райдар Баугнес и си спомних какво ми бе казал Юнас Андресен само преди два дни. Райдар Баугнес беше говорил за „страсти“, а Юнас Андресен — за „любов“. И се питах дали двамата наистина имаха предвид едно и също нещо.
И освен това някои хора вече бяха започнали да ми липсват. Например Юнас.
29
На връщане към Квамскуг аз се отклоних от главния път и навлязох в страничен, настлан с чакъл и отвеждащ към една закътана планинска долина. Пътят криволичеше нагоре и само липсата на сняг през тази зима го правеше проходим тъй рано през март. Но и сега не стигнах много надалеч. Когато стана прекалено хлъзгаво, аз свих настрана, паркирах и излязох от колата. Поех бързо нагоре, вдишвах дълбоко острия планински въздух така, че да стигне дълбоко в дробовете ми.
Долината беше девствена и прекрасна и ако имах време, щеше да ме отведе нагоре покрай нападалите дървета чак до голите планински зъбери. Ако беше лято, тук щеше да е зелено и свежо, обградено от ниската брезова горица, а сега бе жълто-кафяво и изпълнено тук-там с бяло и сиво.
Далеч долу лъкатушеше рекичка и по-късно през годината пъстървите щяха да чакат на опашка, за да се придвижат нагоре, към дълбоките планински езера, за да хвърлят там хайвера си. Неведнъж бях прекарвал вечери край тази река, наблюдавайки как слънцето се спуска все по-ниско и по-ниско зад планинските върхове, а въздухът става все по-студен и по-студен с всяка изминала секунда.