Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
Канимът млъкна изведнъж.
– Какво има? – попита вторият глас.
– Миризма – отвърна Сарл, а в гласа му се промъкнаха гладни нотки. – Има някой наблизо.
Сърцето на Тави заби ускорено и той хукна нагоре по стълбите толкова тихо, колкото му позволяваха изморените му крака. Щом се озова в коридора, той забърза почти на бегом към изхода. При появата му пазачите каними се изправиха и впериха в него внимателните си погледи.
– Негово Превъзходителство ме пусна – съобщи им задъхано Тави.
Стражите се спогледаха и единият от тях отвори вратата. Почти веднага след като решетката се спусна зад гърба му, в сенките се забеляза раздвижване и в Черния коридор се появи Сарл, който бързаше към изхода. Щом забеляза Тави, канимът присви заострените си уши, прилепвайки ги към главата си, изгърби се и повдигайки устната си, леко оголи острите си зъби.
Тави го погледна втренчено. Нямаше нужда от интуиция, за да разбере проблясъка на неподправена омраза, която зърна в очите на секретаря на посланика.
Сарл се завъртя и се изгуби обратно в мрака с демонстративно бавна походка. Тави побягна с разтреперени от страх крака, опитвайки се да се отдалечи колкото се може по-бързо от Черния коридор и неговите обитатели.
Глава 15
Амара пришпори коня си под сияещото сутрешно слънце, догони Бърнард и промърмори:
– Нещо не е наред.
Бърнард я погледна намръщено. Двамата възглавяваха колоната легионери от гарнизона. Две дузини от местните хора, които бяха ветерани от легиона, яздеха в пълно бойно снаряжение и с оръжие в ръка, в качеството си на помощна кавалерия, а други двайсет, държащи огромни ловни лъкове, които бяха предпочитани от тукашните хора, маршируваха в редица след легионерите. Зад тях громоляха двете теглени от товарните гарганти каруци, следваше ги яхналият грамадния си гаргант Дорога, кавалкадата завършваше ариергардът, който бе съставен почти изцяло от суровите конни рицари под командването на Бърнард.
Самият граф бе сложил шлем в допълнение към бронята и държеше големия си лък на седлото пред себе си, зареден със стрела.
– Значи, и ти си го забелязала?
Амара преглътна и кимна.
– Няма никакви елени.
Бърнард кимна едва забележимо. Когато заговори, устните му се движеха едва забележимо.
– По това време на годината отрядът ни би трябвало да подплашва техни стада на всеки няколко стотин ярда.
– Какво означава това?
Бърнард леко повдигна рамене.
– В друг случай бих си помислил, че са били прогонени от някакъв друг боен отряд, който подготвя изненадваща атака.
– А сега? – попита Амара.
Бърнард се усмихна зловещо, оголвайки кучешките си зъби.
– Според мен тварите са подплашили елените и сега ни готвят изненадващо нападение.
Амара облиза устните си и огледа гъстата гора, която ги обграждаше от всички страни.
– И какво ще правим?
– Успокой се. Довери се на следотърсачите ни – каза Бърнард. – Бъди нащрек. Има няколко други възможни причини за изчезването на елените.
– Като например?
– Примерно хората на Арик може да са избили бързо всичките, за да са готови да изхранят войниците ни, когато се появят. След битката ми се наложи да изтребя стадоморите, които бяха останали в долината. Възможно е да е останал някой и той да е изтрепал през зимата всичките бременни кошути. Случвало се е понякога.
– А ако нищо такова не се е случило? – попита Амара.
– Тогава бъди готова да се издигнеш във въздуха – каза Бърнард.
– За това съм подготвена от мига, в който напуснахме холта – усмихна се накриво тя. – Не ми харесва усещането, че съм преследвана.
Бърнард отвърна на напрегнатия ѝ поглед с топла усмивка.
– На никого няма да позволя да ме преследва в собствения ми дом, графиньо. И няма да позволя това да се случи и с някой от гостите ми. – Той кимна с глава назад към колоната. – Търпение. Вяра. Легионите са защитавали Алера в продължение на хиляди години в един свят, където най-различни врагове са се опитвали да я унищожат. Те ще се справят и с това изпитание.
– Прощавай, Бърнард, но аз съм се сблъсквала със ситуации, когато Алера е била изправена пред опасности, срещу които легионите не са можели да направят нищо – отвърна с въздишка Амара. – Колко път ни остава до Арикхолт?
– Ще стигнем там преди обяд – каза Бърнард.
– Предполагам, че ще искаш да видиш лагера, за който ни разказа Арик?
– Разбира се – отвърна Бърнард. – Преди падането на нощта.
– Защо не оставиш рицарите Аери да се заемат с това?