Фурията на Академа

Тави инстинктивно се обърна и се взря в пространството зад гърба си.

– Посланик – рече почтително той. – Нося ви писмо, сър.

В стаята се разнесе ново тихо ръмжене, което се отрази по необичаен начин в извитите стени на стаята и създаде впечатление, че идва от всички страни. На около два фута над главата на Тави проблеснаха две червени очи и кървавата светлина на огнището внезапно освети фигурата на Варг.

– Добре – отвърна канимът, все още облечен с бронята и наметалото си. – Контролирано владеене на инстинктите. Твърде често твоят род или се оставя изцяло във властта им, или не им обръща никакво внимание.

Тави нямаше представа как да реагира на тези думи, затова просто подаде плика на Варг.

– Благодаря ви, Ваше Превъзходителство.

Варг пое плика и го разряза с небрежно замахване на нокътя си, който разряза хартията с почти недоловим звук. Извади отвътре листа хартия, прочете го и отново изръмжа.

– Така. Значи, възнамеряват да ме игнорират.

Тави го гледаше с безизразно изражение на лицето.

– Аз съм само куриер, сър.

– Така ли? – попита Варг. – Тогава си бийте сами главите.

– Виждате ли, милорд – изсъска друг, по-висок глас откъм вратата. – Те не уважават нито вас, нито нашия народ. Трябва да напуснем това място и да се върнем в Кървавите земи.

Тави и Варг се обърнаха едновременно към вратата, където клечеше непознат на юношата каним. Той не носеше броня, а дълга роба в ален цвят. Ръцете му, които наподобяваха лапи, бяха по-слаби и по-дълги от Варговите, а червеникавата му козина беше оредяла и имаше нездрав вид. Муцуната му също беше тясна и заострена, а езикът му, който висеше отстрани, потрепваше нервно.

– Сарл – изръмжа Варг. – Не съм те викал.

Канимът отметна качулката си и наклони главата си на една страна в почтителен жест, чието значение Тави неочаквано осъзна. Канимът оголваше гърлото си пред Варг – очевидно показвайки му уважението си.

– Моите извинения, могъщи господарю – каза Сарл. – Но аз дойдох да ви докладвам, че известието е получено. Новата стража ще пристигне след два дни.

Тави сви устни. Единственият каним, когото бе чувал да говори алерански, беше Варг. И младежът бе сигурен, че Сарл не случайно се е обърнал към посланика на езика, който Тави разбира.

– Много добре, Сарл – изръмжа Варг. – Вън.

– Както желаете, господарю – отвърна Сарл и отново се изви, оголвайки гърлото си.

След това канимът отстъпи назад и драскайки с нокти по пода, бързо излезе в коридора.

– Моят секретар – каза Варг. Тави не бе съвсем сигурен, но му се стори, че в ръмженето на посланика долавя едновременно тъга и веселие. – Той се занимава с въпросите, които според него не заслужават моето внимание.

– Понятието ми е известно – отвърна Тави.

Варг разтвори пастта си и показа зъбите си.