Фурията на Академа

Дорога почука с пръст по главата си.

– Главата няма нищо общо със сърцето. Твоето сърце иска каквото иска. Главата трябва да разбере, че може или да убие сърцето, или да отстъпи от пътя му и да не му пречи.

– Искаш да кажеш, че ако оставя Бърнард, това ще убие сърцето ми? – попита Амара.

– Твоето. И неговото. – Дорога леко повдигна едното си рамо. – Трябва да избираш.

– Разбитите сърца се лекуват с времето – рече Амара.

По лицето на Дорога премина някаква сянка и чертите му станаха по-груби, по-тъжни. Той вдигна ръка и докосна една от плитките си, в която редом с белите коси бяха заплетени тънки, червеникави кичури, които Амара смяташе за боядисани.

– Понякога става така. Понякога не. – Той се обърна с лице към нея и каза: – Амара, ти имаш нещо, което не всеки може да намери. Онези, които са го изгубили, биха дали всичко, за да го намерят отново. Не го отхвърляй с лека ръка.

Амара продължи да язди мълчаливо, полюлявайки се в ритъма на бавните стъпки на гарганта.

Не ѝ беше лесно да размишлява над думите на Дорога. Досега никой не беше разговарял с нея за любовта по този начин. Тя вярваше в нея, естествено. Собствената ѝ майка и баща ѝ бяха много влюбени, или поне на нея ѝ се струваше така, докато беше малка. Но откакто бе отведена от Курсорите, любовта се беше превърнала в нещо, което се използваше за постигане на някаква цел. Или в главно действащо лице в тъжната история за загуба и дълг. Единствената любов, която един Курсор можеше да си позволи да изпита, бе любовта към своя господар и държавата. Амара го беше разбрала от мига, в който завърши обучението си. Дори нещо повече, беше повярвала в него.

Но през последните две години нещата се бяха променили. Тя се беше променила. Бърнард се беше превърнал не само в човека, който значеше много за нея, а и в част от самата нея. Той съществуваше не само в мислите ѝ, а и в диханието, в храната и сънищата ѝ. Едновременно бе там и го нямаше, тя осезаемо усещаше липсата му и се чувстваше цяла, когато бе наблизо.

За човек с неговата физика той бе много нежен. Когато ръцете и устните му се докосваха до нея, той се държеше така, сякаш се страхуваше да не я счупи, ако случайно стисне по-силно. Нощите им бяха и си оставаха изпълнени със заслепяваща страст, защото той бе невероятно търпелив любовник, който получаваше истинско удоволствие от това, че тя отвръща на ласките му. Но най-хубави бяха тихите часове, след като бяха правили любов, когато той я притискаше към себе си и изморени и доволни, двамата заспиваха заедно. Тя лежеше в обятията му и забравяше за всичките си грижи, мъки и беди. Чувстваше се прекрасна, желана и в пълна безопасност.

В пълна безопасност. Амара трябваше да положи огромни усилия, за да прогони сълзите от очите си. Тя знаеше много доб­ре, че пълна безопасност съществува твърде рядко в този свят. Знаеше пред колко много опасности е изправена държавата – и че една-единствена грешка може да промени съдбата му. Амара не можеше да допусне чувствата да ѝ попречат да вземе правилните решения.