Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
Амара забеляза, че маратът се усмихва.
– И другите племена. Те са...
– Обвързани – подсказа ѝ Дорога.
– Обвързани с техните тотеми?
– Конете с коне, Вълците с вълци, Стадоморите със стадомори, да – потвърди той. – И много други. Така се учи нашият народ. Не само мъдростта на ума. – Той притисна юмрук към гърдите си. – А и мъдростта на сърцето. Двете са еднакво важни. Всяко едно е част от Единствения.
Амара поклати глава. Вярванията на варварите бяха далеч по-сложни, отколкото бе смятала за възможно. И ако Дорога ѝ казваше истината за връзката на маратите с техните зверове, това означаваше, че те може да се окажат много по-силни, отколкото се е смятало досега.
Например Хашат, предводителката на Конете, носеше на колана на меча си три гвардейски закопчалки за плащове. Амара мислеше, че тя ги е взела от бойното поле след първия ден от Първата калдеронска битка, но вече не беше чак толкова сигурна в това. Ако жената от племето на маратите, която по онова време е била млад воин, е нападнала някой от личната гвардия на Принцепса на кон, връзката ѝ с животното би ѝ дала значително преимущество дори пред алерански призовател на метал. По време на Втората калдеронска битка гаргантът на Дорога беше пробил стените, построени да издържат на всякаква атака – от големите дървени чукове на силните призователи на земя до огнените взривове и буреносните ветрове.
– Дорога – каза тя, – защо твоят народ не напада по-често Алера?
Дорога сви рамене.
– Няма причина да го прави – отвърна той. – По-често се бием помежду си. Единственият ни е дал това изпитание, за да разбере къде се крие най-голямата сила. Освен това между нас съществуват различия точно както и при вашия народ. Само че ние не се бием до смърт. Достатъчно е да се покаже силата и всичко приключва.
– Но ти уби Атсурак в битката преди две години – каза Амара.
Лицето на Дорога помръкна и на него се появи тъга.
– Атсурак стана твърде свиреп. Твърде жаден за кръв. Той предаде целта на народа си в очите на Единствения. Спря да се учи и започна да забравя какво представлява. Баща му умря на Полето на глупците – както моят народ нарича Първата калдеронска битка – и той порасна, мечтаейки си за отмъщение. Успя да зарази много други с лудостта си. И заедно с последователите си изби цяло племе от моя народ. – Дорога отново докосна плитката си и поклати глава. – Докато растеше, аз се надявах, че ще забрави омразата си. Но това не се случи. Известно време се страхувах, че ще го намразя заради онова, което ми причини. Но сега всичко приключи. Не се гордея с онова, което извърших. Но не можех да постъпя по друг начин и да продължа да служа на Единствения.
– Той е убил жена ти – каза тихо Амара.
Дорога затвори очи и кимна.
– Тя мразеше да прекарва зимите с моето племе в нашите южни земи, сред дюните край морето. Твърде много спим, казваше тя. И онази година остана при техните.
Амара поклати глава.
– Не искам да проявя неуважение към вярванията ти, но трябва да те попитам нещо.
Дорога кимна.
– Защо се опитваш да унищожиш древния си враг, щом всички сме част от Единствения? Нима той не е също част от него, също като твоя народ? Или моя?
Дорога мълча доста дълго, преди да отговори:
– Единственият е създал всички нас да бъдем свободни. Да се учим. Да намерим обща цел с останалите, да станем силни и мъдри. Но древният враг изопачи това обединение на силите. При него няма избор, няма свобода. Той взема. Кара насила всички да се обединят, докато не остане нищо друго.
Амара потрепери.
– Искаш да кажеш, да се обединят с тях, както вие с вашите тотеми?
Дорога се намръщи от отвращение – и Амара с безпокойство видя за пръв път на лицето на марата страх. Дълбок и ясен страх.
– Да се слеем с врага, означава да спрем да съществуваме. Жива смърт. Повече няма какво да кажа.
– Много добре – отвърна Амара. – Благодаря ти.
Дорога кимна и се обърна с лице напред.
Тя развърза въжето от седлото, спусна го покрай гарганта и тъкмо се накани да слезе, когато по колоната се предаде заповед за спиране. Тя погледна и видя Бърнард да седи на нервния си кон с вдигната ръка.
На пътя се появи един от следотърсачите. Конят му препускаше с пълна скорост към колоната. Когато ездачът се приближи и забави ход, Бърнард го поздрави с рязък жест и двамата заедно продължиха в лек галоп напред, докато не стигнаха до гарганта на Дорога.
– Добре – рече Бърнард и махна с ръка на следотърсача да съобщи новините на Амара и Дорога. – Говори.
– Арикхолт, сър – рече задъхано мъжът. – Идвам от там.