Фурията на Академа

Точно преди да пресече прага, Варг изръмжа.

– Алеранецо.

Тави се спря.

– Имам плъхове.

Тави примигна.

– Сър?

– Плъхове – изръмжа Варг и извърна глава, поглеждайки през рамо. Тави виждаше само проблясъците от кучешките зъби и очите му. – Чувам ги как шумолят през нощта. В стените ми има плъхове.

Тави се намръщи.

– Аха.

– Вън – каза Варг.

Тави излезе бързо в коридора и тръгна обратно към Цитаделата. Той вървеше бавно, размишлявайки върху думите на посланика. Очевидно тук не ставаше дума точно за проблема с плъховете. Гризачите можеха да бъдат досадни, разбира се, но един каним щеше да се справи лесно с тях. Още по-озадачаващо бе споменаването на стените. Плъховете бяха усърдни гризачи и обитатели на тунели, но със сигурност не можеха да прегризат каменна стена.

Варг нямаше вид на същество, което пилее думите си нап­разно. Тави вече бе преценил посланика като воин, който водеше битките си с елементарна, но смъртоносна ефективност. Струваше му се правилно да предположи, че ако имаше право на избор, Варг нямаше да губи сили в приказки, а щеше да предпочете кръвопролитието.

Погледът на Тави попадна върху пламъка на свещта му. После върху стените. Той бързо се приближи до едната от тях и свали ръката си. Въпреки неподвижния въздух в коридора, пламъкът на свещта потрепна и съвсем леко се наклони.

Сърцето му заби по-бързо и Тави последва посоката на пламъка, придвижвайки се бавно покрай стената. Миг по-късно откри източника на лекото течение – малък отвор в стената, който не беше забелязал по-рано. Той постави дланта си върху него и натисна.

Част от стената се плъзна беззвучно навътре и той видя незабележимите до момента спойки. Младежът повдигна свещта. От скрития вход надолу се спускаха каменни стъпала.

Канимът разполагаше с проход до подземията.

Тави се намираше все още твърде далеч от входа на Черния коридор, за да види ясно пазачите, и можеше само да се надява, че те също не го виждат. Отново закри пламъка на свещта с дланта си, шмугна се през отвора и слезе по стълбите колкото се може по-тихо.

Над главата му се разнесоха гласове, които го накараха да спре и да се заслуша.

Единият говорещ беше каним – Тави беше сигурен, че това е Сарл. Разпозна раболепната нотка в ръмжащия му глас.

– А аз ти казвам, че всичко се подготвя. Няма от какво да се страхуваш.

– Приказките нищо не струват, каниме – отвърна му човешки глас, толкова тихо, че Тави едва успя да го чуе. – Покажи ми.

– Това не влиза в уговорката ни – каза канимът. Последва треперлив, плющящ звук, сякаш куче размята захапаното парче месо. – Трябва да повярваш на думите ми.

– А ако не го направя? – попита другият.

– Вече е твърде късно да си промениш решението – каза Сарл, произнасяйки неясно думите. – Хайде да не обсъждаме какво не...