Фурията на Академа

Дорога сви устни. После кимна, сякаш отговаряйки на себе си, обърна се с лице към Амара и кръстоса крака. Отпусна ръце в скута си и миг по-късно заговори с тон, който ѝ напомни за някои от най-добрите ѝ учители в Академията.

– Единственият е всички неща. Той е и слънцето, да. И слънчевата светлина върху дърветата. И земята, и небето. Той е дъж­дът през пролетта, ледът през зимата. Той е огънят, звездите през нощта. Той е гръмотевиците и облаците, вятърът и морето. Той е еленът, вълкът, лисицата и гаргантът. – Дорога притисна длан към гърдите си. – Той, това съм аз. – След това протегна ръка и докосна челото на Амара с пръст. – И ти.

– Но аз съм виждала как хората ти споменават Единствения и сочат слънцето.

Дорога махна с ръка.

– Ти Гай ли си?

– Разбира се, че не – отвърна Амара.

– Но си се заклела да му служиш вярно? Ти си негов пратеник? Негова ръка? И понякога действаш от негово име?

– Да – потвърди Амара.

– Същото е и с Единствения – обясни Дорога. – Слънцето ни дарява живот, също както прави Единственият. Слънцето не е Единственият, но по този начин ние изразяваме уважението си.

Амара поклати глава.

– Никога не съм чувала това нещо за народа ти.

Дорога кимна.

– Малцина алерани го знаят. Единственият – това е всичко около нас, което е било и което ще бъде. Светът, небето – всичко това е част от Единствения. Всеки от нас е част от Единствения. Всеки от нас с цел и отговорности.

– Каква цел? – попита тя.

Дорога се усмихна.

– Гаргантът е длъжен да копае. Вълкът да ловува. Еленът да бяга. Орелът да лети. Всички ние сме създадени с цел, алеранке.

Амара повдигна едната си вежда.

– И каква е твоята?

– Същата като на народа ми – каза Дорога. – Да се уча. – Той почти несъзнателно постави длан върху гърба на уверено крачещия гаргант. – Всеки от нас усеща зова на другите части на Единствения. Ние растем заедно с тях. Започваме да усещаме онова, което чувстват те, да знаем онова, което знаят те. Уокър си мисли, че ръждясалият метал, с който се обличате вие, хората, смърди. Но надушва и зимните ябълки в каруците и си мисли, че трябва да получи цяло каче. Радва се, че пролетта идва, защото сеното му е омръзнало. Иска да разкопае земята, да си потърси корени на млади дървета за обяд, но знае, че за мен е важно да продължим напред. Затова не спира да върви.

Амара примигна.

– И ти знаеш всичко това за твоя гаргант?

– И двамата сме част от Единствения и благодарение на него сме силни и мъдри – каза Дорога и се усмихна. – И Уокър не е мой. Ние сме спътници.

Гаргантът нададе силен рев и разлюля бивните си, разклащайки наляво-надясно носилката на гърба си. Дорога гръмко се разсмя.

– Какво каза той? – попита с благоговение Амара.

– Не може да се каже, че говори – отвърна Дорога. – Просто ми показва какво чувства. Гаргантът ни счита за свои спътници, докато не огладнее твърде много. След това или трябва да му дам храна, или трябва да стоя по-далеч от онези ябълки.