Фурията на Академа

Вятърът виеше над обраслите с редки дървета хълмове в земите на маратите, народ от множество племена. Той гонеше пред себе си твърдите груби снежинки, а Единственият се издигаше високо в небето, макар и лицето му да беше скрито от облаците.

Кайтай изпитваше студ за пръв път от пролетта насам. Тя се обърна и хвърли поглед назад, слагайки длан над очите си, за да ги предпази от суграшицата. Носеше само къса набедрена препаска и колан, на който бяха закачени ножът ѝ и ловната ѝ торба. Вятърът размяташе около лицето ѝ гъстата ѝ бяла коса, чийто оттенък се сливаше с цвета на шибащия сняг.

– Побързай! – извика тя.

В отговор се разнесе приглушено пръхтене и се появи едра фигура. Гаргантът Уокър беше звяр, огромен дори за вида си – височината му надвишаваше двукратно човешкия ръст. Рунтавата му зимна козина, гъста и черна, го пазеше от студа и той не обръщаше внимание на снега. Ноктите му, всеки от които по-голям от алеранска сабя, пробиваха с лекота заледената почва.

Бащата на Кайтай, Дорога, се поклащаше небрежно върху плетено седло на гърба на гарганта. Той също носеше набедрена препаска, както и протрита червена алеранска туника. Гърдите, раменете и ръцете му бяха толкова мускулести, че се беше наложило да скъса ръкавите на туниката, но тъй като тя му беше подарък, който нямаше да е учтиво да откаже, той беше изплел от ръкавите превръзка, която беше сложил на челото си, за да удържа собствените му бели коси.

– Трябва да побързаме, защото долината бяга от нас. Виждам я. Може би трябваше да се придържаме към посоката на вятъра.

– Не си толкова забавен, колкото мислиш, че си – каза Кайтай, намръщена от шегите на баща си.

Дорога се усмихна и това подчерта бръчките върху широкото му ъгловато лице. Той се хвана за ремъка на седлото на Уокър, плъзна се и скочи на земята с неочаквана за размерите си ловкост. После потупа с ръка предния крак на гарганта и Уокър послушно седна, кротко дъвчейки тревата.

Кайтай се обърна и тръгна напред, срещу вятъра, и въпреки че баща ѝ не издаде нито звук, тя знаеше, че той върви подире ѝ.

След малко достигнаха ръба на скалата, под който зееше пропаст. Снегът ѝ пречеше да разгледа добре долината, но в затишията между поривите на вятъра можеше да се види пътеката, водеща до основата на скалата под тях.

– Виж – каза тя.

Дорога пристъпи до нея и разсеяно я прегърна през рамото. Кайтай никога не би допуснала баща ѝ да я види как трепери, не и от една обикновена есенна суграшица, но въпреки това се сгуши до него, изказвайки безмълвна благодарност за топлината му. Тя го наблюдаваше как се взира надолу, чакайки вятъра да стихне, за да може да разгледа мястото, което алераните наричаха Восъчната гора.

Кайтай затвори очи, припомняйки си мястото. Мъртвите дървета бяха покрити с кроач – гъсто, лепкаво вещество, толкова слоесто, сякаш Единственият е залял гората с восъка на множество свещи. Кроачът покриваше всичко в долината, включително почвата и значителна част от склоновете. Тук-таме птици и животни залепваха в кроача и оставаха да лежат неподвижно, все още живи, докато не омекнеха и не се разтопяха като месо, сварено на слаб огън. Бледи същества с големината на диви кучета – полупрозрачни паякообразни многокраки твари – се спотайваха в кроача, почти невидими, докато други създания кръстосваха гората, безмълвни, чевръсти и странни.