Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Колегата ви — казва той на минералога — е здравомислещ мъж. Не вярва в предания. Но вие като че ли сте по-романтична натура. Казвали сте си често: „Празни приказки!“ И все пак вярвате. — Фон Румпел поклаща глава. — Държали сте в ръка диаманта. Почувствали сте силата му.
— Глупости — казва Хюблен. Върти очи като уплашен жребец. — Това не е цивилизовано поведение. Искаме да се уверим в безопасността на децата си.
— Учен сте, а вярвате в легенди и митове. Вярвате в силата на разума, но вярвате и на измислици. За богини и проклятия.
Заместник-директорът рязко поема дъх:
— Стига! — казва той. — Достатъчно.
Пулсът на Фон Румпел се ускорява: вече? Толкова лесно? Беше готов да изчака два дни… три… докато противниковият строй се разбие като вълна в гърдите му.
— В безопасност ли са децата ни, господин старши сержант?
— От вас зависи.
— Мога ли да използвам телефона?
Фон Румпел кимва. Заместник-директорът вдига слушалката, казва „Силви?“, чака известно време и я оставя. Жената донася връзка ключове. Бърка в едно чекмедже на директорското бюро и изважда втори ключ, на верижка. Прост, елегантен, дългостеблен.
Малка заключена врата в дъното на партерната галерия. Отваря се с два ключа и заместник-директорът несръчно се мъчи с ключалката. Превеждат Фон Румпел по подобно на тирбушон каменно стълбище; в края му заместник-директорът отключва втора врата. Лъкатушат из лабиринт от коридори, край пазач, който изтървава вестника си и се изпъва като бастун, докато минават. В някакво с нищо незабележително хранилище, пълно с калъфи, палети и сандъци, минералогът отмества лист шперплат, зад който се показва прост сейф с шифрова ключалка, който заместник-директорът отваря без особени затруднения.
Няма аларми, само един пазач.
В сейфа има втора, далеч по-интересна кутия. Доста тежка, тъй че се налага заместник-директорът и минералогът да я извадят заедно.
Елегантно изработена, без видими сглобки. Без име на производител, без разграфени колелца за отключване. Най-вероятно куха, но без различими панти, видими гвоздеи или снадки; изглежда като плътно дървено трупче, превъзходно полирано. Майсторска работа.
Минералогът вкарва едно ключе в мъничка, почти незабележима дупка на дъното; като го завърта, на противоположната страна се откриват две нови миниатюрни ключалки. Помощник-директорът мушка съответните ключета и разкрива достъп до нещо, което прилича на механизъм с пет отделни оси.
Пет взаимосвързани секретни патрона, всеки зависим от съседния.
— Гениално — прошепва Фон Румпел.
Цялата кутия плавно се разтваря.
Вътре лежи малка филцова торбичка.
— Отворете я — казва той.
Минералогът поглежда заместник-директора. Той взима торбичката, развързва я и изсипва върху дланта си нещо, увито в кадифе. С пръста на другата си ръка разтваря гънките. Насред тях се показва син камък с големина на гълъбово яйце.
Гардеробът
Гражданите, които нарушават заповедта за затъмнение, се глобяват или привикват на разпит, въпреки че според мадам Манек в хотел „Дийо“ лампите светели цяла нощ, а немските офицери влизали час по час и излизали разкопчани, загащвайки се в движение. Мари-Лор будува, чакайки да чуе шум откъм стаята на чичо си. Най-сетне вратата от отсрещната страна на коридора се отваря и нечии крака тихичко зашептяват по дюшемето. Като мишка от детска приказка.
Тя се измъква от леглото, внимавайки да не събуди баща си, и се показва в коридора.
— Чичо? — прошепва тя. — Аз съм, не се плаши.
— Мари-Лор? — целият е пропит с миризмата на зимник… на гроб… на мощната инерция на времето.
— Добре ли си?
— По-добре.
Сядат на стълбите.
— Дойде заповед — казва Мари-Лор. — Мадам я остави на писалището ти.
— Заповед?
— За радиоапаратите.
Той слиза на петия етаж. Чува се как ломоти нещо. Пръстите му пробягват по празните рафтове. Старите му приятели са изчезнали. Тя се приготвя да чуе вбесени крясъци, но вместо това го чува да пее, дишайки учестено, детската си песничка: … à la salade je suis malade au céleri je suis guéri … *
Улавя го за лакътя, води го до писалището. Той продължава да си припява, опитвайки се да прескочи някакъв вътрешен праг, и тя усеща как тялото му се просмуква със страх — отровен, гибелен; напомня й за изпаренията, лъхащи от стъклениците с формалин в отдела по зоология.
По первазите на прозорците почуква дъжд. Гласът на Етиен долита като от отвъдното: