Урокът от нейната смърт [bg]

Корд и Евънс се бяха върнали в общежитието, за да потърсят пак Емили. Корд смяташе, че могат да я заварят, преди да е излязла. Нямаше я, макар от леглото да личеше, че е спала в него, и сапунът „Камей“ в кремавата сапунерка бе още мокър. Детективите почакаха в стаята почти двайсет минути, но тя не се появи. Точно когато изнервеният пазач вече се канеше да протестира, Корд надникна от прозореца към паркинга.

— Хм.

Вече бе оставил бележка за Емили на една от визитните си картички върху бюрото й. После каза на Евънс:

— Ела с мен.

Евънс тръгна, последван от пазача, мъж с огромен нос като патладжан, който цялата сутрин не се усмихна нито веднъж.

Бил Корд бутна ръждясалото резе на сивата желязна врата и излезе на паркинга зад общежитието. Тримата мъже тръгнаха покрай малка тревна площ, отделяща паркинга от сградата. Трева и бурени. И варели, боядисани в зелено и бяло. Корд се обърна към пазача:

— Това цветовете на колежа ли са?

— Не. Те са черно и златно.

— Грозно — рече Евънс.

— На тях само се отдава чест, те не се носят — промърмори пазачът. — Поне аз не ги нося.

Видяха обаче, че не всички варели са в зелено и бяло.

Имаше един черен.

— От огън? — попита Корд, приближавайки се до варела.

— Лудории. — Пазачът потърка огромния си нос и измърмори: — Такива са си. Смятат, че светът е техен, студентите де, нали разбирате? Разглезена работа.

Корд надникна във варела.