За честта на крадеца [bg]

— Нямаш сигурни сведения за тях двамата — възрази Деган. — Лариос, книгата и реликвата може и да нямат нищо общо със ставащото в Десетте пътя.

— Също като онази хартийка, която взех от Ател ли? — Той отвори уста, но аз вдигнах ръка и продължих: — Добре, наплаши ме, та чак косата ми се изправи от тези приказки за Клетвата. Само като си представя, че ще дължа услуга, която не мога да откажа… — Тръснах глава. — Дори като нос не стигам дотам. С никого. И после ми казваш, че трябвало да спазя Клетвата и спрямо Железния Деган, ако ти умреш и той пръв поиска отплатата? Това ми стига да не помисля за Клетвата и насън.

— Чудесно. — Раменете му се отпуснаха от облекчение. — Защото…

— Да, обаче — прекъснах го — аз няма да положа Клетвата, с който и да е деган… а с тебе. И разчитам не само да изпълниш своята част от уговорката, но и да не злоупотребиш с моя дълг. Да му се не види, пазил си ми гърба толкова пъти, че ако си искал да ме прецакаш, щеше да го направиш отдавна.

Лицето му се изкриви недоволно.

— Дрот, едно е да ти пазя гърба, съвсем друго е да стигнем до Клетвата.

— Да, това ми го втълпи до болка ясно. Но всичко опира до доверието. Аз ти вярвам. Вярвам и на твоята Клетва. Ако изобщо можеше да ми хрумне, че е възможно да постъпиш другояче, нямаше да те моля за това. Ако ще да забравим за Клетвата, аз няма да мирясам и рано или късно ще се натъкна на Железния и на онази, за която работи. И когато се случи, предпочитам да си до мен, вместо да те няма. — Протегнах ръка към него. — Искам да положим Клетвата.

Той впиваше поглед в мен толкова дълго, че вече не знаех дали ще отговори.

— И двамата сме глупаци — каза накрая. — И то глупаци, каквито трудно се намират. — Пръстите му стиснаха предмишницата ми, моите — неговата. След миг пусна ръката ми. — Да вървим, щом е така.

— Накъде?

— Където няма да ни досаждат, докато полагаме проклетата Клетва.